„Сцената не е място да доказваш, а да изразиш позиция.“

Разговор с Каталин Старейшинска

 

Каталин Старейшинска е от онези актриси, които се отличават със специфичен тип сценично присъствие, при което не ефектът е водещ, а търсенето на истина — за ролята, за човека, за времето, в което живеем. За нея театърът не е място за доказване, а пространство за въпроси, съмнения и риск — понякога неудобен, но винаги носещ смисъл.
Говорим си за пътя през страха и съмнението в студентските години до свободата да се изгубиш в процеса, за да откриеш нещо съществено. Акцент в разговора е идеята за баланс между интуицията и анализа, отговорността към професията отвъд наградите и суетата и нуждата от жив, смислен театър.

Завършила си в класа на проф. Маргарита Младенова и проф. Иван Добчев. Разкажи ни за студентските години. С какво твоите учители са по-различни от другите преподаватели?

Студентските години при проф. Маргарита Младенова и проф. Иван Добчев не бяха просто обучение. Те ни поставяха в ситуация, в която си принуден да търсиш истина – за ролята, но и за себе си. В началото ми беше трудно, струваше ми се страшно дори, такова страхопочитание възбуждаха в мен. Чувствах се често глупава. Някъде към трети курс започнах да развивам някаква здравословна безотговорност и да се освобождавам от представите за правилно и грешно. Отличават се с безкомпромисност. При тях има дълбочина, тишини, съмнения. И в същото време – огромна свобода. Те не изграждат актьор, който може и смешното, и тъжното, а както често Маргарита Младенова обича да казва- “мисълта му да се вижда”. Това е много по-трудният път, но и такъв, който има смисъл.

Как се изменя с годините наученото в Академията. Доколко мислиш, че практиката е съществена за таланта?

Наученото в Академията не остава в същия вид – променя се, понякога дори го отричаш, за да се върнеш към него по друг начин. В началото имаш нужда от опора, от система. С времето започваш да се освобождаваш от нея, но тя остава като вътрешен рефлекс. Талантът е дар и възможност, и е много важно как ще го използваш и развиваш. И разбира се, дали ще имаш този шанс. Дисциплината, знанията, необходимостта от изразяване са от огромно значение. Сцената учи на риск, често на провал. И най-вече – на издръжливост.

Как подхождаш към ролите? Според теб интуицията ли е водеща или дълбокият анализ върху ролята?

Не мисля, че са противоположни. Интуицията е първият импулс – нещо, което не можеш да обясниш, но го усещаш веднага. Анализът идва след това, за да даде структура и посока. Ако останеш само в анализа, рискуваш да останеш твърде подреден. Ако разчиташ само на интуицията – може да останеш в случайна моментна страст, която няма опора. Объркването и хаосът са важно правило за мен по време на репетиции. Там някъде в търсенето на липсващото парче се раждат най- ценните главоболия. Би било притеснително, ако ги няма. Движението и музиката пък често ми помагат да намирам отговорите.

Още като студентка проф. Иван Добчев ти се доверява за ролята на Антигона в театър София. Как гледаш на това предизвикателство от дистанцията на времето? Какво ти даде?

Тогава го приех по-скоро като скок и голям шанс. Не мисля, че бях напълно готова, но и това беше ценното – че трябваше да вляза в нещо по-голямо от мен. От дистанцията на времето виждам, че тази роля ми даде не толкова увереност, колкото мярка. Среща с текст, с отговорност, с очаквания. И разбиране, че сцената не е място, на което доказваш нещо – тя е платформа, на която да изразиш собствената си позиция, често несъвършено поднесена. И с Антигона имах честта да го направя. Любимата ми роля и до днес.

Имаш няколко номинации. Как се отнасяш към наградите в актьорската професия? И въобще суетата е съпътстваща за професията. Имало ли е моменти, в които всичко това ти е идвало в повече?

Наградите са признание, което няма как да не те зарадва. Те все пак показват, че някой е видял и оценил труда ти. Но ако започнеш да работиш заради тях, ролята ти на артист се обезсмисля. Суетата е неизбежна – това е професия, в която си постоянно изложен на поглед, вътрешен и външен. Имало е моменти, в които шумът около това – очаквания, сравнения, оценки – идва в повече. Тогава единственото, което помага, е да се върнеш към самата работа. Тя винаги изчиства излишното.

Какво мислиш за разделението – комерсиален, щатен, независим театър? Сякаш има неразбирателства. Какво е твоето отношение по темата?

Какво се случва на сцената ми се струва по-важно от етикета, който му поставяме. И в трите „полета“ може да има и жив театър, и формален. Проблемът идва, когато започнем да ги противопоставяме, вместо да търсим смисъл. Театърът е жив организъм и има нужда от различни форми, различна публика, различна енергия. За мен е доста притеснително разпределението на средства в различните сектори. Обидно ниски възможности за колеги, които полагат огромен труд в независимия такъв. Щатни заплати сведени до минимум. Остава да си стискаме палци, че тези парламентарни избори ще променят цялостната картина в културната ни среда.

Какво определяш като халтура в изкуството? Имаме ли нужда от рецепта срещу нея?

Халтурата е по- скоро отношение, не жанр. Тя се появява там, където изчезне необходимостта – когато правиш нещо по инерция, без вътрешна причина. Не мисля, че има рецепта срещу нея. Единственото, което може да ѝ противодейства, е личната отговорност. “Ало, абе, много смешен текст набарах, хайде да го направим за две седмици и да правим пари”. Несериозно звучи, нали?

Ходиш ли на театър, когато не играеш? Какво гледаш?

Да, ходя, макар и рядко напоследък. Гледам различни неща, не търся определен тип театър. Може да не е завършен спектакъл, но се вдъхновявам, когато в него има нерв, съдържа въпрос в себе си. Понякога излизам от спектакъл с усещането, че не всичко е било „наред“, но нещо в мен мисли дълго върху видяното. Това ми е по-ценно от добре подредено представление, което приключва в момента, в който свърши.

Какво дава киното, което няма как да усетиш на театралната сцена?

Киното работи с друг тип интимност. Камерата улавя най-малкия детайл. Това изисква друг тип концентрация и прецизност. Театърът, от своя страна, дава непосредственост – тази среща тук и сега, която никога не се повтаря по същия начин. За мен те не се изключват, допълват се като опит, който трупаш. Истината е, че ако си хванал здраво човека, в който трябва да се превърнеш няма значение дали го правиш пред камера или на сцена. Актьорският език остава същия.

Освен театъра и киното, кое друго изкуство те провокира, кое ти е интересно?

Музиката има много силно влияние върху мен непрекъснато. Въздейства директно, без да дава обяснение.

Част от трупата на МГТ „Зад канала“ си. Разкажи ни за атмосферата там!

„Зад канала“ е място, което след девет години, неминуемо се превърна в дом. Имам възможност да крада опит от невероятни колеги, които освен много можещи, са и много сърцати хора. Удоволствие е да кажа, че е място без интриги, без конкуренция, която да те кара да завиждаш и издребняваш. Понякога си казвам “ абе, тесничко е малко”. Но това пък създава уют, много благоприятен за работа и близост с колегите.

Върху какво работиш в момента?

В момента съм се отдала на така наречената творческа почивка, която ми оказва благоприятно въздействие. Тичането презглава по репетиции изведнъж спря и ми позволи да си дам сметка, че количеството далеч не е толкова важно, колкото качественото ми участие в тях, което пък има нужда от разтуха на тялото, и ума.

Има ли роля, която дълбоко те вълнува, но все още не си изиграла?

Има текстове и образи, към които се връщам през годините. По-скоро не мисля за една конкретна роля, а за срещи, които предстоят. Вярвам, че големите роли идват, когато си готов за тях. И понякога това отнема време. Но ако дойде, древногръцко да е.

В какво вярваш безотказно?

В семейството, в приятелите си. В театъра. И че там истината е необходима. Че не е място просто за забавление, а за теми и въпроси, които да ангажират цялото общество.

За какво мечтаеш?

Мечтая да се науча повече да слушам, защото този отсреща може да знае нещо, което със сигурност аз не знам. Мечтая да съм по- смирена към близките. Мечтая за чистата река, в която да не ме е гнус да си потопя краката. Мечтая хората малко повече да обичат, и по- малко да мразят. Мечтая гнева, който е вкопан в света да утихне.

 

Фотографи: