Боряна Йовчева е актриса, режисьор, преподава актьорско майсторство за любители, създател на дигитално съдържание и още. Автентичният й хумор, изострената чувствителност към заобикалящото приковава вниманието към самата нея и всичко около нея.
Наскоро създава театрално-социалния експеримент „Да живее България“, който дава гласност на различността и превръща един обикновен разговор в защитена среда, където най-различни социални и политически възгледи намират допирни точки.
Емпатичността, разбиването на стереотипите, търсенето на изход чрез диалог и разбиране са фундаментални с каквото й да се захване.
Говорим си за ЖЕНАТА-КОНБИНИ, чиято премиера беше преди дни. Представлението е по едноименния роман на Саяка Мурата, драматизацията и режисурата са на Марий Росен, участват Боряна Йовчева и Александър Тонев. Пиесата разглежда човешкото съществуване като част от неспирен, съвършено функциониращ механизъм. Лекотата и хуморът ни превеждат през минималистичната естетика и абсурд, в който търсим човешкото.

Жената - Конбини, един текст превърнат в много силна драматургия. Как се насочи към него? Какво те привлече? - образът, категоричното послание, идеята че ще бъде поставен именно от Марий Росен?
Чух за текста в един подкаст. Монтажистката Вики Радославова в 2и200 подкаст разказваше за книгата. Аз страшно се заинтригувах. Помислих си, че има много театър в нея. След това си казах, че виждам единствено Марий да я постави. Не знам защо и как, някаква интуиция. Привлече ме в текста това, че е хем много проста история за изхвърлените от обществото, за тези, които се отличават и не могат да се приобщят, но същевременно е разказана интересно и без клишета. Една много позната тема и проблем за стандартите на обществото, за системата срещу човека, но разказана по необикновен начин.
Сякаш още името на пиесата (Конбини - японски денонощни магазини) ясно задава драматургичния сюжет, а именно сливането на човека и системата. Това ли е водещото за теб в този текст?
Най-много като че ли ме вълнува в този текст отговорът на въпроса - може ли и така да се живее? Може ли човек да живее по неговите правила или е невъзможна свободната воля? Темата за различността, за чудатите хора, които не желаят да изпълняват обществения договор и програма или желаят, но имат невъзможност да го изпълнят.
Идеята за загубата на личната идентичност до степен на заличаване на човешкото е основен ход на действието. Как резонира в теб всичко това?
Парадоксът е, че това обезличаване и отказът от всякаква сексуалност и въобще човешки облик е доброволен избор на моята героиня. Тя не просто е загубила идентичност, тя съзнателно се унифицира с конбини и се превръща в “зъбец в зъбното колело на света”. Това е нейният начин да бъде така мечтания “нормален човек”. Това е единственото, което иска. И тя абсолютно се слива и е в хармония със света тогава. Според мен всеки човек има нужда понякога да разчупи някакви стереотипи, да се пребори за своята автентичност. Затова мисля че е тема, в която много хора биха се припознали.
Текстът носи особена вид тревожност, чувство на дълбока, неразбрана самота. Има ли изход от Конбини, има ли врата, която води към другаде?
Това е въпрос на тълкуване. В нашия прочит (за радост мисля, че с Марий сме единодушни) конбини е спасението, Обетованата земя, която тя иска да достигне (няма да издавам дали успява или не :). Точно този парадокс страшно ми харесва - че тя открива хармония в отказа от типичните човешки неща - тя няма сексуалност, не иска да има взаимоотношения или дори личен живот. Тя иска единствено да се слее със стерилната среда на конбини. Но това не е обезчовечаване, а напротив допускане за живеене извън нашите стереотипи, извън Матрицата.
Засяга се много сериозна тема за ролята на жената в обществото, в социума. Как отнасяш всичко това към нашето съвремие?
Объркана съм когато говорим за съвремието. От една страна изключително вярвам в либералната и силно хуманистична посока на света в последните десетилетия (имам предвид нашия западен свят). Смятам и че тенденциите и нагласите в България относно стереотипи, полова идентичност и т.н. са разчупване на консерватизма. Но пък от друга страна виждаме световните тенденции, които се връщат към криворазбран традиционализъм, който откровено подкопава достиженията на либералната демокрация. Виждаме отвсякъде как агресията, мачовщината и отказът от правила все по-силно застъпват. Сякаш вече човешкият живот и достойнство не са най-висша ценност. И това доста стряскащо напомня за други времена и режими. Разбира се това рефлектира и върху ролята на жената в обществото. А в страни като България, където феминизмът все още е мръсна дума, а домашното насилие е в изключителен мащаб, тези тенденции са доста стряскащи.
А къде остава чисто човешката роля - тази да изпитваме емоции, чувства, обич, любов?
Това са базови човешки потребности. Просто понякога ги заместваме с техните отровни двойници - вместо любов и грижа - нездраво любопитство и търсене на сметка, вместо подкрепа и разбиране - критика, скрита зад фалшива загриженост. А всъщност едни от най-християнските и в този ред на мисли традиционни ценности са безусловната любов и приемане на ближния такъв какъвто е.
Марий Росен използва чист и минималистичен език на разказа. Как се чувстваше ти в това пространство?
За мен беше вълнуващо да се потопя в тази абсолютно нова за мен естетика и език, който той създаде. Но вероятно защото подходих с абсолютно доверие към него, нямах съпротива и се потопих в този нов свят и изразни средства. Беше ми интересно за първи път да използвам тялото си по този начин. Работата с нашия хореограф Яница Атанасова беше изключително полезна и обогатяваща за мен. Открих, че чудатостта и различността могат да бъдат изразени по много начини и ми беше интересно и се изненадах сама от себе си. Използвали сме техники от японски танц и култура като буйо и буто, но пречупени през съвременната европейска култура и с известна доза самоирония.
Как си представяш онова дълбокото в жената- Конбини, което няма право да излезе на повърхността - ранимостта, чувствителността, белегът на различния?
Като допускане, че е ок да не пасваш. Като автентичност и вътрешна свобода.
Какво мислиш за нашето общество? Как и до каква степен се отнася към различния, към онзи извън рамката?
Аз май го казах по-горе. Мисля че е нормално човешко желание да бъдем част от обществото, да се оглеждаме в другите. Това, което ме наранява е, че не приемаме възможността да има и друга версия, че нормалността има по-широки граници. Липсата на емпатия ме плаши.
Разкажи ни за репетиционния процес. Какво те вълнуваше? Кое ти беше трудно? Кое постигна с лекота?
Вълнуващо беше да разказвам историята на тази жена с нетипични средства и да бъде органично, а не вторично. Моят персонаж е една жена от аутистичния спектър, която вижда и чувства света по друг начин. Човек, който се опитва да се приспособи във враждебната среда на заучените клишета и норми. Човек, който се бори да не бъде задушен от т.нар. нормалност на заобикалящия ни свят. Веднъж особеното е да намериш този образ. И втори път да го разкажем не с психологически, а с формалистични средства. Но това беше и интересна провокация за мен. Другата особеност беше, че изпълнявам още много роли, които са антагонисти за моя персонаж и са на ръба на карикатурата. Но в цялото все пак трябва да се запази мярката.
Ако жената - Конбини е антиутопичен портрет на настоящето, как виждаш ти бъдещето?
За съжаление реалността надминава всички жанрове напоследък. Свидетели сме на неща, които доскоро наричахме с най-различни имена в изкуството - пародия, антиутопия, сюрреализъм. В свят, в който човекът на върха на една от най-могъщите демокрации в света, се държи като комплексиран тийнейджър, малко се страхувам да фантазирам.
Сякаш тук липсва бунт, а присъства само адаптация, тихо и константно затъване. Мислиш ли, че в нашето общество крайно се нуждаем от бунт именно сега?
Мисля, че моят персонаж всъщност прави един тих бунт и виждаме някаква светлина. Понякога революциите са шумни и бързи, а понякога едва забележими, но не по-малко важни. А относно нас - вярвам, че има събуждане. Мисля че и протестите от последните месеци го доказаха. Някаква непримиримост започва да се надига. Дано я канализираме в правилната посока.
Боряна, нека те пренеса извън сцената! Пародираш по безкрайно автентичен начин политически и актуални теми в социалните мрежи. Мислиш ли, че гласът ти стига до правилните хора?
Не знам дали има правилни и неправилни хора. Мисля че трябва да нормализираме говоренето по важните теми и да възбудим обществен диалог. А всеки сам ще се намери къде в спектъра е.
Кажи ни какво те кара да не се отказваш да “будиш” другите. Как намираш сили?
О, много е смело да си въобразявам, че будя когото и да било. Това, което ме мотивира все пак да го правя е точно това - възбудата по тези теми и явната нужда да си ги кажем нещата. В малко по- прагматичен план мисля че и гласът на т.нар. “упадъчен либерал” като мен е важно да се чуе в океана от традиционалисти, псевдопатриоти и убедени или платени копейки.
Какво ти предстои?
В професионален план - започнах репетиции в Театър 199 с любими хора, както и актьорските курсове за непрофесионалисти - BeHere, които водя от известно време. Продължавам с “Жената конбини” и “Да живее България”, понякога си наглеждам и “Списък на всички страхотни неща” в 199 🙂 И продължавам да дразня хора с видеата си. В личен план се надявам на повече бавно време с любимите ми хора.
Какво си пожелаваш?
Пожелавам си да сме здрави с близките ми хора. Пожелавам си да не губя вяра и да не губя чувството на лекота и свобода. Както и малко пътешествия, че последните месеци много сме се запуснали 🙂
Какво пожелаваш на читателите?
Да си живеят живота с кеф и наслада, както и на себе си впрочем.
фотограф на снимки от спектакъла: Стефан Здравески
фотограф на личните снимки: Димана Пъстракова









