Разговор с актрисата Елена Димитрова.
Елена Димитрова е актриса на свободна практика. Работи в сферата на независимите театрални форми. Зад гърба си има множество проекти и представления от репертоара на театрална работилница “Сфумато”. Интересува се от сложния сюжет в драматургията, разнообразния театрален език и свободата и радикалността в мисленето за театър. Според нея силната авторска позиция, смелото изразяване и провокацията са в основата на смислената театрална практика.
Здравей, Елена, правим този разговор наистина в бурно политическо време. Ти си актриса със силно изразено социално присъствие и позиция. Как ще коментираш всичко, което се случва?
Това, което се случва е, че ние от години не можем да се преборим за собствената си държава или поне тези от нас, на които им се иска да не бъдем управлявани от мошеници, лъжци, крадци, мафиоти и меко казано, недостойни за позициите си в политиката, хора. Иска ми се да вярвам, че тази част от гражданското общество , за която честност, справедливост, морал, достойнство и култура са все още валидни ценности, ще успее да се пребори с вихрещата се тъма. След последните протести имам силна надежда, че няма да сме толкова пасивни на следващите избори и че младите хора са все още тук и имат позиция. Хаосът е голям, вълната от чалга, агресивна простащина и арогантно безочие ни залива ежедневно, непрекъснато се питам „как позволихме това?“ Как позволихме да ни управляват тези хора, как позволяваме да гледаме цирка в парламента, как позволяваме очевидната неграмотност и липса на култура ,как изобщо допускаме някои от тези „партии“ с националистически и псевдо-патриотичен уклон изобщо да са някакъв фактор, да вземат субсидии, да дезинформират с евтина пропаганда и да теглят назад и надолу и без това разпаднатото ни общество? Все още можем да кажем „не“ и се надявам възпитанието на културния човек да не се е трансформирало в примирение и апатия.
Мислиш ли, че артистите и по специално актьорите са в известен смисъл не достатъчно активни и с недостатъчно буден глас относно политическата ситуация?
Не мисля, че е етично да говоря от името на колегите дали има достатъчно политическа будност и активност, вероятно всеки знае за себе си дали има отношение към това, което става, някои гласове се чуват повече от други, но са малко, ако трябва да сме честни, твърде малко. Напоследък следя Боряна Йовчева в Инстаграм и освен, че се забавлявам много с нейните политически шаржове, съм и искрено респектирана от смелостта и находчивостта й да „воюва“ с може би точните инструменти за съвремието ни, за да може да бъдe чута/видяна. В това намирам смисъла на т.н „инфлуенсърство“, нещо смислено да направиш, а не просто да трупаш пари от известност, рекламирайки поредния продукт.. Аз съм от не особено активните в социалните мрежи, нямам енергия за точно този вид участие, но ценя и подкрепям бунта във всичките му форми – трябва да има съпротива, трябва да може да се чува истината, иначе ще си останем в мъглата на оплакванията без действие. Но за това се иска смелост, дано да я имаме, не само да говорим за нея.
Да конкретизираме разговора в посока исканията на независимото съсловие в актьорските среди. Не ти ли се струва, че нещата са свързани и може би желанията са повече от действията. Не трябва ли независимият артист да “говори” звучно именнно във времена на сътресение.
За мен независимостта на артиста би трябвало да е точно това - да опитваш да говориш за неща, за които вероятно в институция не би ти било позволено или би било до известна степен „съобразено“ с „какво очаква публиката“. Ще цитирам фраза от „Хипотетично“ (спектакъл на Галина Борисова в НТ“Иван Вазов“, в който участвам) - „желанието ни е повече от опита“. Има нещо такова, като че ли - липса на достатъчно смелост да изразим нещата, такива, каквито ги мислим, да не се самоцензурираме, което може би неминуемо се получава в някои отношения. Колкото и да не ни се иска. Наскоро в един много интересен разговор с Васил Балев в предаването „Гласът на времето“ по БНР, програма Христо Ботев (освен мен, с участието и на Галина Борисова и Борис Далчев) се опитвахме да говорим за „скандала в изкуството“, възможен ли е той в момента, тук в България, има ли кой да го „прочете“, има ли кой да го валидира, има ли кой да разшифрова и защити един такъв артистичен жест или би потънал в морето от събития, абсолютно неразпознат. Като че ли скандалите в реалността изземват пространството засега...
Дали независимият артист е независим - ние вероятно също сме в мрежа от зависимости - финансиращи институции, видимост, посещаемост от публиката... Интересно е какви компромиси се правят непрекъснато и дали не сме свикнали прекалено много, за да можем дори да ги забележим? Често си говорим с колеги, когато гледаме някой силно провокативен чужд спектакъл как тези хора са толкова свободни в изкуството си, как няма страх и автоцензура и как са ценни в световен мащаб именно с това, което са, а не с нещо полирано, лъснато и унифицирано, със своята смелост и радикалност, със специфичната си естетика,с уникалния си подход ...Готови ли сме за това в България или умереността на приемливото средно ниво ни е достатъчна?
Как би могло да се подобри състоянието на независимата театрална сцена?
Независимите представления все още се борят сами за съществуването си и всичко е еднолично- кой докъдето стигне на свободния пазар, кой до каквато ниша от публика се е добрал. Има доста независими представления, но дали и ние, като колеги, успяваме да се видим достатъчно? Мисля, че не. Това е важна тема – има ли комуникация на независимата театрална сцена, има ли някаква приемственост, диалог, дали се зареждаме едни от други или всеки е капсулован в собствената си посока (разбира се, ако има такава). Струва ми се, че в сферата на съвременния танц и пърформанс повече може да се говори за това и колкото и да са различни артистите, има нещо, което повече мога да определя като „общ дух“.
Един от големите проблеми е липсата на пространства и устойчивост. Поддръжник съм на идеята за дългосрочни програми на организациите – все повече си мисля, че това много би допринесло и за развитието на самите артисти, а и за по-внимателно и осмислено театрално производство. По този начин биха могли да се видят естетически посоки и търсения, би могъл да се проследи път, който не е случайна хрумка или моментно вдъхновение, а сериозен и обмислен подход или изследване. Усеща се огромна нужда от изразяване, разбираемо е, има толкова млади артисти, които завършват всяка година, някои от тях се ориентират към свободната сцена, но е хубаво да може да се огледа внимателно тази независима сцена - какво има в нея, от какво има нужда, не е въпрос само да пълним пространството с творби.
Разбира се, свободната сцена е пряко свързана с продукцията на репертоарните театри и (както неведнъж съм споделяла) в доста неравна битка за видимост спрямо тях. Мога само да съжалявам, че изключително ценни представления на свободната сцена са изчезвали твърде бързо през годините, дори и такива с номинации и награди, и вероятно са успели да срещнат едва 10 % от потенциалната си публика. Това са неща, които така и не можем да разберем и често сме си задавали като въпрос с колеги – ако еди-кое си представление беше в еди-кой си репертоарен театър, то какъв би бил животът му?
Все още има две паралелни вселени и спектаклите в едната загасват несравнимо по-бързо от тези в другата, макар и често да са ценни попадения. Но това са сложни за обговаряне въпроси – от какво бива притеглена публиката? От темата, драматургията, артистичния екип, доверие към пространството, навик или друго? И кой/какво може да валидира даден спектакъл от независимата сцена, при положение, че за голяма част от публиката някои неща като театрален език и естетика ще останат далечни и неразбираеми? Което отваря една огромна тема – докъде сме със съвременните тенденции в театъра и изобщо може ли да има съизмерване със световния такъв? Виждаме го главно през гостуващите чужди режисьори ( най-вече в НТ „Иван Вазов и , разбира се, РЦСИ „Топлоцентрала“) в последно време, но и се срещаме с тъжното осъзнаване, че част от публиката (да не кажа голяма) не е готова за по-различен език. Но тук идват понятия като „културна стойност“, „адекватност към съвремието“, „образованост на публиката“, „културни стратегии“- все неща, които продължават да липсват в голяма степен.
Какво мислиш за качеството на театър, което предлага независимата сцена и колко и какво би трябвало да й се додаде?
Мисля, че повече внимание при избора на теми, повече смелост и разширяване на идеята за театър – какво се случва и се е случвало в световния и българския театър досега, повече искреност, взискателност и търсене на уникален език. От друга страна, артистите трябва да могат да си позволят и „несполучив“ опит, да могат да „грешат“, да могат да пробват наново. Като че ли независимата сцена трябва да бъде задължително шедьовър, от раз...
Мисля, че това задължение към „хит“ на секундата ражда чудовища дългосрочно. Кой от световните звезди е родил шедьовър веднага – всеки е имал своя трънлив път или пък достатъчно благодатна среда, която може да забележи „ценното различно“.
Нека разширим понятията. Какво мислиш за театралната сцена изобщо в момента в България?
За съжаление, не успявам да видя всичко, което се появява по театрите, нямам това време и възможност, но все пак успявам да проследя някои неща. В „Топлоцентрала“ не пропускам гостуванията на световни артисти, които следя и на чиято работа се възхищавам. Както и в „Дерида“ - там се случват изключително ценни събития, едно от които е фестивала „Airwaves”. С годините все повече се затвърждава отново тъжното осъзнаване, че знакови световни артисти са разпознати и посетени от една обичайна публика, която има понятие за съществуването им и чака с нетърпение тази среща и абсолютно невидими за огромна част дори на съсловието ни. Разбирам колко назад си оставаме и как нищо не се променя, или се, но с много малки стъпки (дължащи се на самурайските усилия на няколко човека и организации).
Като човек с малко възможност за гледане на театър в месеца (както сме вероятно всички с невръстни деца) усещам, че приоритет е нещо, което смятам за качествено и заслужаващо си поради ред причини. Опитвам се да следя младите артисти, интересни са ми техните жестове на несъгласие, естетика, театрален език, това, което ги вълнува, какво си позволяват като себеизразяване и искреност... В последно време съм попадала на много интересни и запомнящи се представления в някои репертоарни театри, но има театри, в които нищо не ме привлича и съжалявам да го кажа, но изпитвам огромно съжаление дори при вида на плакатите им – носят ми чувство за нарочно оглупяване ,безсмислие и загубен ресурс. Често се питам – това нарочно ли е, политика ли е или това са възможностите? И често, гледайки програмата за театрите за деня, се питам – толкова ли сме далече от това, което се случва в света, днес, толкова ли сме се отдалечили от историята на театъра дори, че може да се разсейваме спокойно с дребнотемие, комедийки и булевардни сюжети? Кой има нужда от това? И не, не съм съгласна, че публиката „иска“ това – просто това й се предлага, в това се възпитава и после, разбира се, много трудно би възприела нещо друго. Като цяло, усещането ми е за изобилие от продукция, и в същото време за липса на достатъчно силни и пробождащи времето ни представления.
Чисто актьорски - какво най-много пробужда желанието ти да играеш и да изявиш позиция?
Най-вече животът, реалността, както и силен текст, който е попътен на въпросите и темите, които ми се въртят в главата в даден момент, понякога и представление, което особено много ме е вдъхновило...
И пак що се отнася до актьорската ти природа, какво е онова което по никакъв начин не би искала да изиграеш?
Нямам определение за това. Вероятно не бих се замесила в нещо, в което няма никакво значение дали си ти или някой друг, в някакво изхабено повторение на клишета, не бих искала да се замесвам в неща, които се правят, за да се „направят“, в някаква „псевдо“ работа.
Доколко според теб ролята на актьора и работата му на сцената и ролята на човека-актьор в обществото биха могли да си бъдат взаимно полезни.
Мисля, че вероятно има такива добри примери и в България – там където човешката ти кауза може да бъде качена на сцената и това да има значение за много хора. За мен това, което си мисля и намирам за важно като човек е това, което впоследствие намира своето изразяване на сцена.
Кое обаче не трябва никога да слиза от сцената - в смисъл на сцена като магично, ефимерно битие. По-конкретно - къде не трябва да се докосват чисто театралните струни и човешки послания, които само театърът е способен да предаде?
За мен сцената винаги е била способност да уловиш някакво различно време и свят, в който може да се случи някаква истина. И много свързвам това с красота, като под „красота“ нямам предвид да ни е „красивичко“ и „направенко“ с „декорчета“ и „костюмчета“, а тази красота на истината, която пронизва и в живота е изключително моментна.
Върху какво работиш в момента? Разкажи ни.
В момента предстои един много интересен и сложен проект с „Имърджънси театър“, имахме вече доста лабораторна работа по него, и още един проект, в който сме няколко актриси с различни сола, и който, живот и здраве, ще се появи началото на есента на 2026г.
Липсват ли ти представления, които падат бързо?
Да, липсват ми, с времето свикнах да приемам. Но в тази реалност и тази среда – явно друго не е много възможно.
Какво пожелаваш на себе си?
Пожелавам си устойчивост – във всяко едно отношение. Не може непрекъснато да сме в режим на оцеляване. И понеже говорим много за независимата сцена, а тя постоянно е в един пожелателен модус на устойчивост, а всъщност непрекъснато бива разклащана и докато се съвземе от един трус, идва следващият...Ето в момента дори играем представления без хонорар, само за да съществуват...
Какво пожелаваш на читателите?
Да са здрави, разбира се и повече истинско изкуство.
Фотографии:
1) Иван Дончев (от представлението "Електра, тук и сега" , реж.Василена Радева)
2) Мартин Атанасов ( Сцени на разсъмване", реж.Юлиана Сайска)
3) Яна Лозева , портрет