Спектакълът Невидимо дете е посветен на фронтмена на група P.I.F. Димо Стоянов. Това е представление за музика, която никога не заглъхва. Веселка Кунчева и всички въвлечени ни отпращат в светове на бивали и небивали случвания, построени от крехки спомени.
Веселка казва, че музиката на групата докосва всеки атом в сърцето й. За нея това е най-театралната българска музика, която е чувала. Музика изпълнена с много любов към човека, много разбиране, много тъга, красота и въображение.
Казвате, че младежките ви години са минали с песните на P.I.F. Какви са спомените като минава във вените музиката на Димо?
Започнах да слушам P.I.F. в студентските си години. Най-ярките ми спомени са как вървя от квартирата към НАТФИЗ с дискмен, който при всяко затичване прекъсва и си представям сцени върху музиката им. Това се случваше в доста дълъг период. Буквално свързвам първите си стъпки в режисурата с P.I.F.
А как изглежда настоящето слушайки неговите песни?
За мен музиката на P.I.F. не е в миналото, настоящето или бъдещето. Тя просто е в нас и във времето, което живеем.
Причудлив, фантазен, приказен спектакъл. Фойерверк на въображението. Разкажете ни повече за идеята. Какво искахте да излезе на преден план като послание? Каква сила движеше процеса - може би светлият мрак, който улавяме в мислите на Димо… Всъщност нонсенс ли е мракът на светлина или има код към разбирането на човешката същност в това?
За мен „НевиДимо дете“ е глътка живот. Не харесвам посланията. Те си присвояват възможността на зрителя сам да избере пътя, по който ще продължи след като излезе от залата. Вярвам, че мисията на всеки спектакъл е да преведе артистите и зрителите през духовно пътешествие, което разкрива нови портали към себепознанието и света, в който живеем.
На сцената се преплитат емоции на копнеж и страст, страх и безметежност, крайни емоции от гняв до спасение? Как се справихте носейки и водейки се през цялата тази мощна енергия?
Музиката на P.I.F. е като ураган. Впива се в душата ти и не те оставя, докато не се забравиш. Да забравиш егото си. Дребнавостите си. злободневни си сиви мисли. Наистина имаше мигове, в които беше почти непоносимо да се задържа в себе си, защото тази музика възвисява, а възвисяването боли.
Невидимото дете носи ли порив и устрем на вечност?
Всяко изкуство носи устрем към вечността.
Копнеж и страх. Защо боли? Нали мечти… Защо боли?
Защото сме човеци.
Разкажете ни за работата с прекрасния екип - от музиканти до актьори? Изключителна мощ се усеща от общата работа на екипа... Как го постигнахте?
Всичко е любов и взаимно доверие. И малко занаят разбира се. 😊
Изумителна Мариета Голомехова. Усещането е сякаш небесната кула се крепи в основата си на безупречно стабилната сценография и костюмография.
Мариета е вулкан от въображение. Бих искала да спомена и името на Полина Герасимова, която прави мапинга на спектакъла. Двете заедно създадоха магичното пространство на нашето „НевиДимо дете“, в което можеш да се загубиш и намериш едновременно.
Поетичността винаги носи тъга, носталгия, но сякаш остава красив белег. Болезнен ли е допирът до поезията на Димо?
Да. Болезнен е. Но е пречистващ. Всяко истинско преживяване, освен че ни носи красота, носи и болка.
Колко ни е страх днес да бъдем откровени спрямо самите себе си? Боли ли от истината?
Да, истината боли, но именно тя може да ни даде смисъл и вяра да продължим напред.
Кое може да ни накара да прегърнем раненото невидимо дете? Кое може да ни накара да обикнем болката и да я преборим?
Болката е част от живота. Не бива да воюваме с нея.
Какво ви донесе и какво може би остана недоизказано в работата по този спектакъл?
Спектакълът ми даде безмерно количество любов към човека, към света, към живота.
Ако трябва да си откраднем време за мечтаене, колко ни трябва?
Един миг е достатъчен.
Фотографии:
Портрет Евгени Димитров
Спектакъл Александър Богдан Томпсън