Какво мислиш за наследствеността в таланта? Има ли я? Талантът какво е за теб и доколко работата го съпровожда, за да се развива?

Мисля, че е грешно да търсим наследственост, в който и да е талант. Не, че не съществува такава, напротив, но какво ще кажем за онези големи таланти, които не са го получили по наследство? Ами за онези, които са имали всички предпоставки да го получат, но някак си не са успели? Търсенето на наследственост в нечий талант е цинизъм. Винаги е в ущърб на талантливия. Да търсиш талант в наследството от друга страна е издевателство. Във всеки случай нищо не се развива без работа, а онова, което не се развива, умира. Приемам, че талантът е вид знание. Усещането, че разбираш, виждаш, знаеш нещо повече. Процеп през оградата. Какво правиш с този процеп вече е въпрос на избор.

Разкажи ни за годините в НАТФИЗ? Завършил си при проф. Здравко Митков - строга и ползотворна школа. Как се чувстваше в Академията?

Откакто завърших НАТФИЗ избягвам да ходя по Раковска. Не крия, че съм противник на случващото се в академията. Тя отдавна е прогнила на много нива. В нея са се намърдали хора, които отдавна са забравили, или кой знае може би никога не са знаели, че са поели отговорност за студентите, а не за семестриалните им такси. Условията на работа, цинизмът на ръководството, остарялата система, цялостното отношение и пълното несъответствие между работата в академията и тази в професионален театър са част от проблемите. Това, разбира се, не бива да ни изненадва, всичко случващо се там е огледално на случващото се в държавата. Проблемите са същите. Не можем да отделяме НАТФИЗ като нещо самостойно. Такъв е редът по веригата. Но нека не бъда зъл, разбира се, в академията работят и неоспорими професионалисти, обичащи работата и студентите. Хора, с главно Х и артисти с главно А, които гледат на работата си там, като на мисия. Проблемът е, че тези хора са изчезващ вид. Колкото до проф. Здравко Митков, това е човекът, който без съмнение ме е научил на страшно много и ще му бъда вечно благодарен за това. Благодарение на академията се срещнах с много талантливи хора, с някои от които до ден днешен работя - вече на професионална сцена. Извървях голям път, всички ние го, не гледам с лошо око на миналото ми там, напротив. Държах да махна розовите очила за малко, но ето, към края на отговора пак ги сложих.

Част си от трупата на Пловдивския драматичен театър. Там играеш много различни светове – от „Ромео и Жулиета“ и „Едип и пророците“ до „2084. REX“ и „Одисей“. Разкажи ни - за атмосферата, колегите, работата!

Пловдивският театър се превърна много бързо във втори дом. Хората работещи в него, не визирам само актьорите, определено придават усещането, че си част от едно голямо семейство и най-вече, част си от нещо много по-голямо от теб самия. Този театър ми даде възможността, както да работя над големи и много различни едни от други текстове, така и да се срещам с изключителни режисьори и актьори. В момента театърът разполага с много силна млада трупа, на която се дава възможност да работи и да се развива. В крайна сметка това са перфектните условия за един започващ тепърва пътя си артист. Благодарен съм за този шанс.

Имаш няколко интересни ранни срещи в театъра - една от тях е “Апокалипсисът идва в 6 вечерта” на реж. Маргарита Младенова. Как се работи с нея?

Когато “работих” с нея изобщо не си давах сметка, че работя. Бях на осем години. За мен тя беше една весела, усмихната жена, която си играе с мен и ми се радва докато правим монолог за депресията. След време разбрах всъщност кой е стоял срещу мен. Надявам се отново да имам възможността да се срещнем на сцената и кой знае, може и да поработим този път, но съм доволен и на малко игра.

Играеш в сериала “Вяра, надежда, любов”. Питали са те много за героя ти, аз ще те попитам какво е да си част от успешен телевизионен проект. Това, че актьорите стават разпознаваеми, дава ли повече шансове нататък?

Разбира се. Това е една от основните функции на един успешен сериал в крайна сметка. Много се радвам на популярността на сериала и най-вече за добрия отзвук, който той получи. Надявам се това да продължи да е така. Колкото до разпознаваемостта, да, зрителите обикновено се доверяват на разпознаваемото, което носи повече работа на разпознаваемия, но ето, ВНЛ е пример за изключение от правилото. Почти всички, които играем в него от младите никога не сме снимали преди. Никой не ни познава, никой не знае какво можем. Това е голям риск от страна на режисьорите и телевизията, който малцина си позволяват да направят. За щастие се отплати. Благодарен съм за шанса.

За да изиграеш образ, който има своите противоречия, стигаш ли до личните такива?

Аз стигам до личните си противоречия и без да се налага да играя роля. По-скоро търсих къде са противоречията в Атанас отколкото в себе си.

Реакциите на хората, след като те видяха в образа на Атанас, предвидими ли бяха за теб? Има ли нещо, което те е изненадало?

Докато снимахме на всички беше ясно, че с този образ ще предизвикам противоречиви мнения. Надявах се да е само към персонажа и да не се прехвърли върху актьора. Обратно на очакванията, останах с впечатлението, че хората много харесват този образ. Да, всички искат доброто да победи, а Атанас не играе за този отбор, но много хора откриват именно тези противоречия в Атанас и той по странен начин им става симпатичен. Особено с течение на епизодите. За мен беше важно да създам на екрана човек, на когото вярваш, че съществува и разбираш от къде произтича поведението му, а не просто някакъв злодей. Зрителите не са глупави, не бива да ги подценяваме. Все пак не очаквах чак толкова позитивен отзвук. Поредното нещо, за което да съм благодарен.

Във “Вяра, надежда, любов“ имаш среща с един свят, който е много различен от театралния – сериалът, камерата, по-бързият ритъм, популярността. Да станеш твърде рано известен носи ли според теб някакъв риск?

Да започнем с това, че изобщо не съм известен. Да, станах по-разпознаваем, но това не е известност. Противник съм на съвременната мечта за популярност, която сякаш се е намърдала не само в творците, на които тя все пак им носи работа, но и в почти всеки човек. Може би за това в днешно време да станеш известен е много трудно, всички го търсят и то веднага, на секундата, и така всяко чудо за три дни. Колкото до риска, да, той несъмнено съществува. Най-опасното нещо, което един млад артист може да направи е да вярва в известността си. Живеем в изключително забързан живот, днес си интересен, утре не си, ако разчиташ на славата, тя много бързо ще те предаде. Не можеш да залагаш на нея постоянно. Това, че си популярен не те прави добър. Откакто съм завършил НАТФИЗ не съм спрял да работя, старая се да надграждам себе си, защото ако получиш някаква мимолетна слава тя трябва да бъде в следствие на личността, която си и работата, която си свършил. Славата, както казва баща ми е най-бързата творческа смърт. Прав е. Аз не работя “популярно лице”, тази нова професия не ми е интересна, но признавам изкушаваща е.

Ти си актьор, който пише. Пиесата „Кулата“ се появява много рано в професионалния ти път и веднага получава огромно признание. Казваш, че в началото не си мислел за поставянето й на сцена, а по-скоро е била твой вътрешен монолог? Какво се случи и как достигна до сцената?

Написах пиесата, когато бях на 20. Не съм гледал на себе си, като на драматург. И сега не гледам. Имах нуждата да напиша този текст, появила се е явно някаква вътрешна потребност. Давал съм я във времето на много малък кръг от хора без намерението да я реализирам на сцена. Когато се появи конкурса на театър 199 ме убедиха да я пусна. Направих го без очаквания. Тя взе, че спечели и така до ден днешен се играе на сцената на театъра.

В „Кулата“ има приказен свят, но зад него сякаш стои много съвременна тревога – за това кои сме, как се виждаме и какво не успяваме да видим в себе си? Мислиш ли, че в съвремието ни идеята за видимостта и същността се размиват?

Хубав поглед над текста, не съм сигурен дали точно този проблем разглеждам в него, но със сигурност е възможен прочит. Не съм мислил върху този въпрос. Не съм искал да изобразя някакъв съвременен проблем, не съм целял да бъда социален. Видимостта и същността се разминават от както съществува този свят. Ако приемем, че се занимавам с този проблем в “Кулата”, то това е универсален въпрос. Дори не съм сигурен, че е проблем, просто факт без който трудно бихме могли да съществуваме. Всички мечтаят за свят без маски, но никой не си дава сметка как би изглеждал той. В “Кулата” маските падат, но на финала напълно съзнателно персонажите ги слагат отново. Явно имат нужда от тях, за да съществуват. Може би всички имаме тази нужда.

Получаваш Аскеер за драматургия и номинация Икар. Това признание даде ли ти още по-широк размах на перото? Чувстваш ли се отговорен към признанията?

Чувствам се благодарен, не отговорен. Не гледам на наградите, като на поощрение. Просто някой е харесал това, което съм направил и е казал “браво”. Да, дава ми по-голямо самочувствие, но не и по-голям размах на перото. Него го ползвам само, когато имам да кажа нещо. Не уважавам графоманството.

Иска се смелост при писането. Доколко честността към четящия е водеща или с други думи, важно ли е за теб да си верен към публиката?

Не. Какво значи верен на публиката? Аз трябва да съм верен на себе си. Всеки артист независимо какво прави трябва на първо място да е верен на себе си, а не да гони одобрението на зрителя. В това се корени честността. Тоест, ако аз не изневерявам на себе си, значи не изневерявам на теб. Може да ти омръзна, може да се променя до неузнаваемост, може да спра да пиша, но ето, това е честност. Не робувам на очаквания. Отново опираме до въпроса за свободата.

Драматургичният разказ опира на логика. Доколко актьорската природа също се позовава на нея? В тази връзка рискът и експериментът основополагащи ли са за създаването на нещо по-трайно и значимо?

Логиката често е нещо много лично. Без рискове и експерименти рискуваме стагнация, а стагнацията е смърт. Иска се смелост разбира се, но самият факт, че сме решили да се занимаваме с тази професия, означава, че смелост не ни липсва. Тъжно е, когато някъде по пътя тя ни напусне. Гледам да не допускам това.

Къде според теб се срещат човекът и образът – или иначе казано, трябва ли винаги да има нещо отвъд - дали в актьорската игра или писането, нещо, което да остава като тайна, нещо, което не се назовава, а се усеща?

Винаги трябва да носим тайна в себе си. Жолдак казваше, че актьорът на сцената е като балон пълен с въздух. Никога не бива да се пука, а зрителя постоянно да очаква точно това. Освен ако не играеш в комедия, но там балонът е пълен с хелий. Въпросът винаги е по-силен от отговора.

Изкуството променя ли човека или всъщност само му помага да види по-ясно това, което вече носи в себе си?

Едното не изключва другото. С други думи - да.

Казваш, че театърът и киното учат на емпатия. Лекува ли изкуството?

Особен казус е лекуващото изкуство. За мен то е като зла фармацевтична компания, която докато те лекува от едно те разболява с друго. В същото време ако не се излекуваш рискуваш смърт. За съжаление, много хора са започнали да рискуват.

Според теб как се възпитава вкусът на публиката?

С качество. Това е много сложен казус. Не се наемам да възпитавам, когото и да е. Това не започва от театралния салон. Единственото, което можем да правим е да вдигаме критерия. Това е възможно само, когато ние самите имаме с какво да го подплатим, разбира се.

Ако днес можеше да се върнеш при онова момче, което е влязло в школата на баща си и постепенно е започнало да търси своя път в театъра – какво би му казал да не губи, независимо колко големи роли, награди или успехи ще дойдат след това?

Любовта.

Какво за теб е халтура?

Проститутка, която дори не си прави труда да лъже, че й харесва.

Какво мислиш за разделението между комерсиален, щатен и независим театър?

Нищо не мисля. Това разделение не само е неизбежно, но и крайно необходимо. Има място под слънцето за всички. Не поставям едното над другото. Добрият театър е добър театър без значение под каква шапка се е появил.

За какво мечтаеш?

За любов.

В какво вярваш безотказно?

Ако отговоря сега на този въпрос и след година отново го направя, сигурно отговорът ще е различен. В този ред на мисли не харесвам идеята за безотказното вярване. Колкото повече един кръгозор се разширява толкова повече безотказните ти вярвания биват подлагани на изпитание. Не виждам нищо лошо в това да загубят битката.

Фотографи: Георги Сиркатов, Фелия Барух и личен архив