„Невидимата Антарктика“ сякаш започва с един парадокс – за да се докоснем до значимото, ти се приближаваш до най-малкото. Какво ни казва това за самия поглед – че понякога трябва да се откажем от голямата картина, за да започнем наистина да виждаме?

Казва ни, че понякога голямата картина е начин да не виждаме отделните неща. Имаме нужда от мащаб, за да се ориентираме. Искаме да знаем къде сме, какво означава мястото, каква е историята му. Но понякога тази предварителна представа за голямото ни пречи да видим онова, което е непосредствено пред нас. В Антарктика човек лесно може да бъде завладян от грандиозността. Има пейзажи, пред които се чувстваш почти незначителен. Аз обаче се интересувах от нещо друго - какво се случва, когато се приближиш толкова, че престанеш да разпознаваш обекта. Тогава един мъх може да заприлича на непозната планета например. За миг спираш да знаеш и започваш да виждаш. Мисля, че това е важно и извън фотографията. Когато погледнем човека срещу нас през готовите си представи за него, виждаме много по-малко, отколкото си мислим. Понякога трябва да се откажем от голямата картина, за да си позволим истинска среща с конкретното.

Кога фотографията спира да бъде чиста документация и се превръща в нещо повече от това, което виждаме на пръв поглед?

Не съм сигурна, че някога е чиста документация. Дори когато фотографът си поставя за цел да документира нещо, той вече е направил избор - къде да застане, кога да натисне спусъка, какво да включи и какво да остави извън кадъра. Фотографията не е самата действителност. Тя е среща с действителността, а в тази среща неизбежно присъства и човекът зад камерата. За мен снимката започва да става интересна тогава, когато не се изчерпва с информацията, която ни дава. Когато можем да се връщаме към нея и тя да продължава да ни задава въпроси. Когато показва нещо конкретно, но отваря пространство за нещо, което не може да бъде назовано докрай. В „Невидимата Антарктика“ ми беше важно да остана вярна на реални природни обекти, но да не затварям образите в едно-единствено обяснение. Те са едновременно материални и почти абстрактни. Можеш да ги разглеждаш през науката, през фотографията, през живописта, през собственото си въображение. Не мисля, че фотографията трябва да избира между истината и красотата. По-интересно ми е, когато не позволява на нито една от двете да бъде прекалено удобна.

Какво ни дава въображението? По-честно възприятие, истинско вглеждане или личен свят, който никой няма право да руши?

Мисля, че въображението ни дава възможност да не бъдем затворници на онова, което вече знаем. Понякога сме толкова убедени, че разбираме света, че преставаме да го изследваме. Назоваваме нещо и смятаме, че сме приключили с него. Въображението нарушава тази подредба. То ни позволява да останем известно време в неизвестното, без веднага да го превръщаме в нещо познато и безопасно. За мен фотографията е особено интересна именно там, където реалността и въображението не се изключват, а се допълват. Снимката е направена пред нещо, което действително съществува. Но онова което виждам аз и онова, което вижда другият човек, могат да бъдат съвсем различни преживявания. А личният свят? Да, мисля, че имаме нужда от него. И мисля, че трябва да бъдем внимателни, когато влизаме в чуждия. Не сме длъжни да разбираме всичко, което другият преживява, за да уважаваме правото му да го преживява. Може би въображението е способността да допуснем, че светът е по-голям от нашите обяснения за него. А понякога и човекът срещу нас е.

Фотографията за теб е отвъд заснемането на кадъра. Тя има директна намеса в психологическия портрет на човека. Разкажи ни за този процес. Какво те вълнува извън това, което „хваща“ визьорът?

Винаги ме е интересувало какво се случва между човека и образа му. Не само как изглеждаме, а как се разпознаваме в онова, което виждаме. Защо една снимка ни харесва, друга ни отблъсква, а трета ни кара да се почувстваме почти непознати за самите себе си. Работата ми като фотоаналитик задълбочи този интерес. Когато работиш с хора и фотографии индивидуално или в група, разбираш колко различни могат да бъдат значенията на един и същи образ. Една снимка може да предизвика у един човек усещане за свобода, а у друг за самота. И нито едното преживяване не е непременно погрешно. Интересува ме какво проектираме върху образите, какво разпознаваме, какво избягваме и какво ни е трудно да видим. Интересува ме и разстоянието между представата ни за самите нас и начина, по който другите ни възприемат. Не смятам, че фотографията автоматично разкрива истината за човека. Тя може да бъде и маска, и защита, и опит за контрол. Но може да бъде и начало на разговор, който иначе трудно бихме провели. За мен най-важното не е да направя психологически портрет на някого, сякаш мога да го обясня с един кадър. Интересува ме да създам условия, в които човекът да започне сам да задава въпроси към образа си. Това е съвсем различно.

Имам усещането, че в много от твоите проекти има една и съща посока – към хората, които обикновено остават в периферията на погледа. Какво те кара отново и отново да търсиш именно тях?

Вероятно защото периферията ми е по-интересна от центъра. В центъра обикновено вече има установен разказ и знаем кой е важен, кой има право да говори, чие лице заслужава внимание и чия история си струва да бъде разказана. В периферията има повече неизвестност. Там са хората, които не умеят или не искат да привличат внимание, които не се вписват лесно в готовите категории, които рядко получават възможност сами да определят как ще бъдат видени. Журналистиката ме научи да задавам въпроси и да търся историите. Фотографията ме научи, че понякога трябва да останеш достатъчно дълго, за да позволиш на една история да се появи. А работата ми с групи ме среща с нещо още по-сложно: колко лесно хората могат да останат невидими дори когато са физически присъстващи. Не искам обаче да романтизирам невидимостта. Да бъдеш пренебрегван не е непременно красиво или освобождаващо. Понякога е болезнено, понякога е резултат от власт и неравенство. Но мисля, че начинът, по който разпределяме вниманието си, казва много за света, в който живеем. И ако мога да променя нещо с работата си, бих искала поне да разместя за малко този център. Да накарам някого да погледне натам, накъдето иначе не би погледнал.

Работата ти с групи те среща с много различни човешки истории. Какво научи за хората, което фотографията сама по себе си не би могла да ти покаже?

Научих, че човекът не е статичен образ и че не можем да разберем напълно един човек, като го наблюдаваме само от едно място. Във фотографията има един кадър, една гледна точка, един избран момент. В групата виждаш как човекът се променя в зависимост от присъствието на другите. Как заема място, как отстъпва, кога говори, кога мълчи, какво се случва, когато не получи очакваното внимание и как реагира, когато някой го види по различен начин, отколкото той вижда себе си. Научих и колко силно се нуждаем от другите, дори когато настояваме, че сме напълно независими. Понякога се страхуваме от чуждия поглед, друг път живеем почти изцяло през него. И често не си даваме сметка колко много от поведението ни се случва именно между тези две крайности. Групата показва и нещо друго: че няма една-единствена версия на човека. Това не означава, че няма истина или че всички наши поведения са еднакво приемливи. Означава, че сме по-сложни от образа, който сме изградили за себе си. Фотографията може да постави въпроса. Групата може да ни позволи да останем с него по-дълго в присъствието на други хора, които също имат свои отговори, страхове и противоречия. И може би най-трудният урок е, че не всичко, което виждаме в другия е за него. Много по-често част от него е за самите нас.

Ти си била от двете страни на разказа – като журналист си изказвала с думи позиции, а като фотограф си наблюдавала. Къде виждаш повече стойност – в точната дума или в мълчанието в правилния момент?

Зависи от момента. Понякога една точна дума може да промени посоката на разговор, да даде име на нещо, което дълго е било неясно, или да върне достойнството на човек, когото никой не е пожелал да чуе. Журналистиката ме е научила, че думите имат значение и че не можем да се отнасяме безотговорно към тях. Но има и моменти, в които думите са начин да избегнем онова, което се случва. Говорим, защото тишината ни притеснява. Обясняваме, защото не издържаме на неизвестността. Задаваме следващия въпрос, защото не знаем как да останем с отговора на предишния. Във фотографията има нещо, което много ценя - възможността да не довършиш всичко вместо зрителя. Да оставиш пространство. Да не назовеш веднага онова, което си видял. Същото важи и в работата с хора. Най-полезното, което можеш да направиш, е да не побързаш да кажеш нещо умно. Разбира се, мълчанието също може да бъде насилие, безразличие или отказ от отговорност. Не всяко мълчание е дълбоко и не всяка дума е излишна. Мисля, че въпросът не е кое има повече стойност, а дали сме способни да разпознаем какво изисква конкретният момент. Да говорим, когато мълчанието би било бягство и да замълчим, когато думите биха били начин да отнемем пространството на другия.

Къде живее истината – във фактите или в честната „среща“ с тях?

Фактите са необходими. Без тях можем да произведем всякаква удобна версия на действителността и да я наречем истина. Журналистиката ме е научила да уважавам проверимото, да търся свидетелства и да не подменям фактите с усещането си за тях. Но фактите не се срещат с нас във вакуум. Ние ги подбираме, подреждаме и разказваме. Можем да кажем нещо фактически вярно и въпреки това да създадем подвеждаща представа. Можем да пропуснем важен контекст. Можем да използваме истината избирателно, за да защитим собствената си позиция. Затова за мен честната среща с фактите означава и готовност да бъда опровергана. Да призная, че не знам и да допусна, че първото ми впечатление е било погрешно. Във фотографията това е особено важно. Снимката често изглежда като доказателство, защото виждаме нещо реално пред себе си, но тя никога не показва цялата ситуация или пък цялата истина. Има нещо пред обектива, нещо зад фотографа и много неща извън кадъра. Може би истината започва там, където преставаме да използваме фактите само за да потвърждаваме онова, в което вече вярваме и започваме да им позволяваме да променят представите ни.

Къде за теб започва етиката на фотографията? Има ли морална позиция в снимането и какво означава това?

Етиката започва преди натискането на спусъка. Започва с въпроса защо искам да направя тази снимка, какво право имам да я направя и какво ще се случи с човека или ситуацията, които превръщам в образ. За мен е важно да разграничаваме правото да снимаш от правото да използваш безотговорно онова, което си заснел. Камерата създава асиметрия. Фотографът избира момента, кадъра, контекста и впоследствие начина, по който образът ще стигне до публиката. Човекът пред обектива не винаги има същата власт над собственото си представяне. Това не означава, че всяка фотография трябва да бъде удобна или че трябва да избягваме трудните теми. Документалната фотография понякога е длъжна да показва неща, които предпочитаме да не виждаме. Но трябва да си даваме сметка кого поставяме в уязвима позиция, какво разкриваме и какви последствия може да има изображението. В работата си с хора това е още по-осезаемо. Доверието не е просто условие, за да получиш добра снимка. То е отговорност, която поемаш към човека. Не вярвам, че фотографът може да бъде напълно неутрален. Вярвам обаче, че може да бъде честен относно позицията си. И че трябва да носи отговорност не само за онова, което е показал, но и за начина, по който го е показал. Понякога най-етичното решение е да не направиш снимката. Понякога е да я направиш и да настояваш тя да бъде видяна. Трудното е да знаеш разликата.

Казваш, че добрият кадър за теб е този, който „устоява на суетата“. Какво остава в една снимка, когато махнем желанието на автора да впечатли?

Надявам се да остане самата среща. Суетата е част от фотографията и няма смисъл да се преструваме, че сме имунизирани срещу нея. Искаме да направим хубава снимка. Искаме другите да я харесат. Искаме да бъдем разпознати като добри фотографи. Аз също не съм извън тази човешка конструкция. Но понякога желанието да впечатлиш започва да пречи на онова, което си срещнал. Правиш изображението по-драматично, по-красиво, по-ефектно, отколкото е необходимо. Започваш да мислиш повече за реакцията на зрителя, отколкото за самия обект. За мен кадърът, който устоява на суетата, не е непременно незабележим или скромен. Той може да бъде изключително красив. Просто красотата му не е единственото, което има да предложи. Това е снимка, към която можеш да се връщаш, без да имаш нужда постоянно да обясняваш колко трудно си я направил, колко далеч си пътувал или колко необикновено е било преживяването ти. В този смисъл Антарктика беше и изпитание. Мястото само по себе си предлага толкова силни образи, че лесно можеш да превърнеш собственото си присъствие там в основна тема. Аз исках да направя обратното и да отстъпя, да се приближа до нещо малко и да му дам възможност да съществува независимо от моята история. Може би добрата фотография започва точно когато авторът престане да настоява да бъде най-интересното нещо в собствената си снимка.

Ако фотографията е начин на присъствие, както казваш, какво означава да присъстваш истински? Не мислиш ли, че не умеем вече да живеем в момента, или прогнозата не е толкова песимистична?

Не мисля, че сме загубили способността да присъстваме. По-скоро сме развили много начини да избягваме присъствието, особено когато то не е приятно. Да присъстваш означава да останеш в ситуацията, без веднага да се опитваш да я превърнеш в нещо друго. Да не мислиш непрекъснато как ще я разкажеш, как ще изглежда отвън, какво ще получиш от нея. Да понесеш и скуката, и неудобството, и липсата на незабавен смисъл. Фотографията има противоречиво отношение към това. Камерата може да те отдалечи от преживяването, защото започваш да мислиш за кадъра. Но може и да те направи по-внимателен. Да те накара да забележиш светлината, движението, една подробност, която иначе би пропуснал. Важното за мен е дали камерата е между мен и света, или ми помага да се приближа до него. Антарктика ми даде много поводи да мисля за това. Има места, в които мащабът и тишината те карат да спреш за момент. Но не бих искала да превръщам присъствието в някакво екзотично умение, което човек придобива само на края на света. То е възможно и в ежедневието, в разговор, в близостта с друг човек, в начина, по който гледаме нещо съвсем обикновено. Не съм постоянно присъстваща. И аз бързам, разсейвам се, опитвам се да контролирам нещата. Но фотографията ме връща към едно просто напомняне: трябва да погледнеш достатъчно дълго.

Антарктида е място, което лесно може да превърне фотографа в герой на собствения му разказ. Как човек запазва смирението си, когато самото място е толкова силно, че почти те подканя да се поставиш в центъра?

Не съм сигурна, че човек винаги успява. И може би първата стъпка е да си даде сметка колко лесно може да се поддаде на това изкушение. Антарктика е място, което много лесно превръща присъствието ти в история. Ти си там, където повечето хора никога няма да отидат. Имаш преживяване, което звучи необикновено, и фотографии, които могат да го доказват. Много лесно е да започнеш да разказваш за себе си през изключителността на мястото. За мен беше важно да не се ограничавам до това. Не исках да направя изложба за собственото си приключение. Исках да направя изложба за нещо, което съществува независимо от мен и ще продължи да съществува, когато си тръгна. Това не означава да заличиш личното преживяване. Напротив. Аз съм човекът, който е направил тези снимки, който е избрал точно тези обекти и който е решил да ги покаже по този начин. Не мога да се преструвам, че нямам позиция. Но мога да не поставям себе си в центъра на всеки разказ. Има и нещо друго. Антарктида не е празна територия, която чака някой да я открие и да стане герой. Там има живот, научна работа, история, хора, усилия и знания, натрупвани с години. Аз имах възможността да бъда част от една експедиция и да работя благодарение на хора, които познават това място много по-дълбоко от мен. Смирението не означава да омаловажиш собственото си постижение. Означава да помниш, че то не се е случило само благодарение на теб и че светът не започва с твоето пристигане.

С какво те промени Антарктида в човешки план?

Не знам дали Антарктика ме е променила из основи. Не вярвам особено в историите за едно пътуване, след което човек се връща напълно различен. Понякога подобни разкази са по-скоро начин да придадем на преживяването удобен финал. Но мисля, че Антарктика промени мащаба на някои мои въпроси. Тя ми напомни колко малко контролираме и колко много от нещата, които смятаме за даденост, всъщност зависят от обстоятелства, хора и условия извън нас. Когато си на такова място, независимостта придобива друго значение. Разбираш колко си зависим от останалите, от тяхната компетентност, от доверието, от способността ви да живеете и работите заедно. Може би точно това ми беше особено интересно - не само природата, а и хората в нея. Как се създава общност на място, където не можеш просто да си тръгнеш, когато стане трудно. Какво се случва с отношенията, когато обичайните ти опори изчезнат. Как човекът се проявява в условия, в които не всичко може да бъде планирано и контролирано. Има и нещо много лично. След няколко години, в които съзнателно оставах зад кадър и показвах работата на други фотографи, Антарктида беше мястото, където отново се върнах към собствените си фотографии. Това не беше просто завръщане към снимането. Беше и завръщане към авторството, към готовността отново да застана зад нещо свое и да го покажа. Не бих казала, че се върнах с всички отговори. По-скоро се върнах с повече въпроси, които вече не ми се струва необходимо да решавам веднага.

Какво се случва с човека зад камерата, когато за момент я остави?

Остава човекът с всичко, което камерата понякога му позволява да отложи. Фотографията е прекрасен начин да се приближиш до света, но може да бъде и много добра защита от него. Докато снимаш, имаш задача. Имаш нещо, върху което да се съсредоточиш, начин да организираш преживяването, възможност да превърнеш случващото се в образ. Когато оставиш камерата, понякога оставаш без това посредничество. Вече не можеш да кажеш, че просто наблюдаваш. Ти самият си вътре в ситуацията. Мисля, че това важи и за други наши роли. Когато си журналист, можеш да задаваш въпроси. Когато работиш с групи, можеш да наблюдаваш процесите и да се опитваш да ги разбираш. Когато си фотограф, можеш да гледаш. Но зад всички тези роли има човек, който също се страхува, желае, греши, привързва се и понякога не знае какво да прави. Не искам да се отказвам от ролите си. Те са част от мен и ми дават възможности да се срещам със света. Но ми се струва важно да не ги бъркам със самата себе си. Когато оставя камерата, не ставам непременно по-истинска. Просто губя едно от средствата, с които обикновено организирам погледа си. И трябва да видя какво ще направя без него.

За какво мечтаеш?

Мечтая да имам свободата да продължавам да бъда любопитна. Да не се затворя в собственото си име, в професионалната си биография или в представата за това какво вече съм постигнала. Мечтая за проекти, които ме изваждат от удобното. За срещи с хора, след които не мога да се върна към предишните си представи за света. За възможността да продължавам да снимам, да работя с хора, да задавам въпроси и да не знам предварително какъв ще бъде отговорът. Иска ми се да имам време. Не просто повече време за работа, а време, в което не всичко трябва да бъде продуктивно, представено, обяснено или превърнато в резултат. Мечтая и за близост от онзи вид, в който не е необходимо непрекъснато да доказваш кой си, за да бъдеш обичан. В който можеш да бъдеш и силен, и несигурен, и смешен, и труден, без да се налага да поддържаш една-единствена версия на себе си. А професионално? Искам „Невидимата Антарктика“ да продължи живота си отвъд изложбата. Да срещне хора, които не биха очаквали да се заинтересуват от подобни образи. Да стигне до места, където може да предизвика разговор. Може би най-много мечтая да не изгубя способността да започвам отново. Дори когато вече имам достатъчно основания да смятам, че знам как се правят нещата.

В какво вярваш безотказно?

В това, че човек е повече от първото впечатление, което създава. Повече от ролята, която изпълнява, от историята, която разказва за себе си, и от историята, която другите разказват за него. Вярвам, че вниманието е форма на отношение. Начинът, по който гледаме, не е невинен. Той може да направи някого видим, но може и да го затвори в образ, от който няма изход. Вярвам в любопитството, защото то е противоположност на окончателната присъда. В момента, в който решиш, че вече знаеш всичко за някого или за нещо, преставаш да се срещаш с него. Вярвам и в силата на групата, не защото хората непременно стават по-добри заедно, а защото в присъствието на другите имаме възможност да видим собствените си противоречия. Понякога това е неудобно, друг път болезнено. Може да бъде и много освобождаващо. Не съм сигурна, че вярвам безотказно в много неща. Животът ми е показвал достатъчно пъти, че увереността може да бъде форма на заблуда. Може би точно затова се опитвам да запазя известна подозрителност към собствените си убеждения. Но ако трябва да избера едно нещо, то е следното: вярвам, че си струва да гледаме по-дълго. Да гледаме по-дълго в човека, в света, в срещата със собствените си реакции. Да не бързаме да превръщаме видяното в заключение. Понякога това е достатъчно, за да започне нещо ново.

Фотографи: Вера Гоцева – Ломовера