Мак Маринов не се страхува да заяви позиция, дори когато тя е неудобна. В думите му има категоричност, но и съмнение към лесните отговори, към фалша, към необходимостта непрекъснато да доказваме нещо пред другите.
В театъра търси човека отвъд клишето — с неговите противоречия, слабости и способност да оправдава собствените си постъпки. Като д-р Томас Стокман в „Обществен враг“ на Ибсен се изправя пред въпроса за истината, която мнозинството невинаги иска да чуе. Ролята му носи номинация за „Икар“ за водеща мъжка роля, а участието му в „Завръщане у дома“ на Явор Гърдев — номинация за „Аскеер“ в категория „Изгряваща звезда“.
Разговаряме за съвестта, автентичността и личната свобода, за свободата да не се стремим непременно да бъдем харесвани. И за противоречията, без чието осъзнаване би било невъзможно да се справим с живота.
Често избираш да заявяваш категорична позиция. Какво те кара да говориш така открито? Има ли моменти, когато мълчанието е красноречиво?
Благодаря за оценката. Никога не съм се страхувал да говоря, нито съм се съобразявал какво говоря и пред кого. Това е може би някакъв „поколенчески плюс“, не съм живял във времената, когато е било необходимо да си мериш приказките, в името на личния, тогава относителен, комфорт. Но съм почти сигурен, че и тогава не бих го правил. Човек трябва да се чувства свободен да говори, стига да има какво да каже. Също толкова важно е да си траеш тогава, когато не разбираш и не знаеш. Не мога да отрека, че заради този ми принцип, доста съм си патил, доста често ме мислят за някакъв черноглед и прочее, но който ме познава, знае, че не е така. Относно мълчанието, да, то е красноречиво, но само когато е атрибут на истински мъдър човек. В останалите случаи е най-обикновен страх и конформизъм.
Имам усещането, че живеем във време, в което от човека се очаква непрекъснато да демонстрира колко е щастлив, успешен, осъзнат и в хармония със себе си. Това престорено щастие, този непрестанен happy living не е ли една от новите форми на фалша? Защо толкова се страхуваме да покажем, че невинаги сме добре?
Въпросът е защо изобщо трябва да „показваш“ каквото и да било? Дали щастие, дали пари, дали хармония, за какво ти е? На кого го показваш? Какво като го покажеш? Всичко се е насочило навън, вече почти нищо не преживяваме вътре в нас. А там се случват нещата, никъде другаде.
Как разпознаваш фалша у хората? И по-трудният въпрос — доколко сме способни да го разпознаем в самите себе си? Защото човек може да бъде безпощаден към чуждото лицемерие и същевременно да има много удобни слепи петна за собственото си.
Ами, то няма какво да му се разпознава. Фалшът е от ясен по-ясен! И съм убеден, че е толкова ясен за другите, колкото и за своя носител! Понякога се чудя как хората успяват да живеят с това. Наистина! Смятам, че сме напълно способни да го видим и в себе си, въпросът е, че някои се адаптират, притъпяват съвестта си някак, и си карат така...
Да имаш позиция означава понякога да останеш сам, да бъдеш неудобен, дори да загубиш нещо. Случвало ли ти се е да платиш цена за нещо, което си казал или отказал да приемеш? Къде е границата, отвъд която човек започва да бърка принципността с нежеланието да отстъпи?
За да изразяваш категорична позиция, трябва да се намираш в ситуация поне на минимален риск, т.е, да има нещо, което си готов да загубиш заради нея. Всичко останало са празни приказки.
Ценно ли е днес да бъдем автентични? Или популярният и всеобщо признат образ проправя по-бързо път?
Да си автентичен не може да бъде ценно или не. Личната автентичност изключва възможността да я съзнаваш, да я променяш и оценяваш. Смятам, че който се интересува от това кое поведение проправя път, е дълбоко нещастен. Ако се занимаваш с това да си „успял“, да си „известен“, да си „богат“, да си „харесван“, да „печелиш“, ако постоянно си в режим на състезание, няма да стигнеш далеч, пред себе си няма да стигнеш далеч, а от онова, което знаеш пред себе си, няма да те избави никоя популярност и никоя банкова сметка. Дори да звучи идеалистично, съм убеден, че е така.
В „Обществен враг“ на Хенрик Ибсен играеш д-р Томас Стокман — човек, който се изправя срещу обществото, когато разбира, че истината е неудобна за мнозинството. Какво ти даде тази роля като актьор и като човек? Смело ли е да отстояваш позиция или има риск да се превърнеш в самотен праведник?
Тук, без да звучи самохвално, ще отговоря така – мисля, че режисьорът Крис Шарков ме покани за тази роля, защото смята, че съм истински подходящ. За доктор Стокман се изисква лична позиция.
В „Завръщане у дома“ на Харолд Пинтър, в постановката на Явор Гърдев, играеш Джоуи — роля, за която получаваш номинация за „Аскеер“ в категория „Изгряваща звезда“. Кое беше трудното в работата по този спектакъл?
Нищо не беше трудно, защото Явор Гърдев знае какво прави и какво иска, актьорите, с които си партнирах са сред най-добрите в България, а в такъв случай няма какво да се обърка. Харесваше ми, че това беше някак „сложно“ представление, предизвикваше дебати, много хора не го разбираха, други пък много го разбираха и харесваха. Това дава живот, плът, жила, зарежда!
За „Обществен враг“ получи номинация за „Икар“ за водеща мъжка роля. Какво означава за теб едно такова признание?
Зарадвах се истински, най-вече защото не съм се никъде бутал и напъвал да получавам номинации, награди и каквото и да било. Стана ми приятно, че съм оценен някак обективно.
Случва ли се да припознаеш в себе си неща, които не си подозирал, че притежаваш, работейки по даден образ?
Не. Аз вярвам, че каквото можеш да изиграеш, това съдържаш. Понякога трябва да потърсиш повече, но нещата са си в теб. Ако не ги съдържаш, няма да можеш да направиш ролята, а просто ще обитаваш някакво клише и представа.
В спектакли като „Случаят Джем“, „Празникът“ и „Пияните“ срещаме различни лица на човека — неговите желания, слабости, страхове и опити да оправдае себе си. Оправдаваш ли постъпките на персонажите, които играеш, за да им повярваме по-силно?
Да. Това е задължително условие и една от най-интересните възможности на професията. Тази гъвкавост на съвестта е феномен в актьорството.
В „Празникът“ играеш човек, попаднал в свят на премълчани истини. Какво те привлича в такива истории?
Би било отклонение от здравия разум да те привлича историята в „Празникът“, това е много черен текст, много тежък. Беше много интересно да успея да разбера как човек може да забрави нещо толкова травматично, да живее с него години, сякаш не е било. И после да разбера по какъв начин то изплува и се взривява отново.
Има ли роля, която те е накарала да погледнеш по различен начин на самия себе си?
Май не, засега.
Започна репетиции на много силна американска драматургия — „Дългият път на деня към нощта“ от Юджийн О’Нийл. Мислиш ли, че потокът на времето до голяма степен променя човешките отношения?
Времето променя всичко. Нищо не променя времето.
Какво се случва със свободата на актьора в реалния театрален живот? Колко независим може да бъде един актьор в система, в която зависи от режисьори, директори, разпределения и публика? Възможно ли е да отстояваш позицията си, без това да се отрази на професионалния ти път?
По-горе започнах отговора на този въпрос. Всъщност не е задължително актьорът да е независим, даже напротив – по дефиниция той е зависим, същината на работата му е да влезе някъде, където му кажат, да вади оттам смисъл, дори когато първоначално не намира такъв. Трябва да си независим като човек, обаче, и това е много важно. Не знам доколко българският театър създава предпоставки личната позиция на определен актьор да се отразява на професионалния му път. Би било хубаво да е така, но ми се струва, че напоследък театърът се занимава повече с това да прави пари, да „осребрява“ нечия популярност, да бъде лек и забавен, за да разтоварва от някакви имагинерни натоварвания имагинерно лекомислената си публика, да се свързва с корпоративната методика, да „продуцира“ и рекламира, да е „ексклузивен“.... Разбира се, правят се и много стойностни неща.
Работил си и пред камера. Какво обичаш в киното, което сцената не ти дава?
Обичам да идвам рано сутрин на снимки и да виждам как спират камионите, как осветителите слизат и започват да редят прожекторите, как звукарите окабеляват, как асистентите тичат със сайдовете, как различните департаменти държат връзка. Процесът на създаването на един филм е особено красив и дори поетичен, бих казал. Който го е преживявал, знае!
В едно твое интервю казваш, че най-много те е страх от дълбочините на човешкото падение. Какво означава за теб това падение? Загубата на морал, способността да причиняваш зло, без да изпитваш вина, или моментът, в който човек престава да се разпознава като отговорен за собствените си действия?
Честно казано не ми се влиза в тази тема сега. Ако погледнем някои от събитията през последната година и си дадем сметка какво те означават, мисля че ще стане ясно какво съм имал предвид.
Какво за теб е халтура?
Кич. А някой беше казал, че кичът е красота без истина. Разбира се, мога да стана и болезнено конкретен, но не виждам смисъл.
В какво вярваш безотказно?
В това, че животът се състои от противоречия и единственият начин да се справяме с него е тяхното осъзнаване и приемане.
За какво мечтаеш?
Аз малко се съпротивлявам на тази идея с мечтаенето, още от малък, нещо ми е замърсена тази дума, а и не знам какво точно означава същински. Мечтая да съм здрав, семейството ми да са здрави, близките ми, приятелите ми. Много ми се ловят пъстърви из реките по света, също така. Толкова засега, нататък ще видим.
Фотографи: Виктор Чучков, Владимир Карамазов, Георги Вачев, Иван Дончев, Стефан Щерев