Разговарям с Йосиф Аструков за фотоалбума „Съвременен танц“, който имаше своето представяне началото на месец октомври. Албумът представя съвместната му работа с много от изявените хореографи и танцьори на българската сцена за период от 20 години – от 2004 г. до днес.
Йосиф Аструков е завършил „Медицинска физика“, а през 2007 г. и магистърска програма „Филмова и телевизионна режисура“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. Защитава докторска степен по кинознание към Института за изследване на изкуствата – БАН, където понастоящем е доцент. Има зад гърба си издадени няколко книги, изложби, игрални и документални филми. Участва в поредица проекти като режисьор, оператор, фотограф и дизайнер на сценично осветление. Хоноруван преподавател е в НБУ.
Да поговорим за албума. 20 години проследяваш съвременната танцова сцена в България, сериозно количество спектакли фотографираш. С каква мисъл се връщаш назад в тези години? Защо избра тази тема?
Често се шегувам, че се връщам назад с идеята за пропилян живот… 😉 И наистина чувствата са смесени. Мисля, че това личи и от кратките предговори, които написах. Тогава бяхме много млади, и аз, и всички, с които сме работили. Озовах се в средата на съвременния танц почти случайно – имах приятелка, която завършваше тогава танцовата програма в НБУ. По същото време аз правех първите си стъпки във фотографията, малко по-късно влязох отново в НАТФИЗ (два пъти съм бил студент там, първо по драматургия, впоследствие кинорежисура). Лятото на 2004-та година придружих приятелката ми на първия Summer Jam на Петя Стойкова, откъдето са и първите танцови кадри, които виждате в албума. Те са на филм, още нямахме дигитална техника, тя тепърва навлизаше, особено в професионалната сфера. Много носталгия има за мен в кадрите от тогава, голяма част от които не са съхранени. Аз имам един принцип – всичко, което правя го предоставям и на изпълнителите. За мен това е колаборативен процес и те имат право на целия материал, дори и суров. И често съм наблюдавал как те харесват и избират кадри, които за мен остават като брак. Погледа ни върху изпълнението е коренно различен. Те знаят какво са се опитвали да направят, как са се чувствали на сцената. Така бях оставил всички негативи на моята приятелка, която не ги съхрани през годините. При мен са останали единични кадри, които влязоха в албума.
Какво мислиш за съвременната сцена на изкуството изобщо?
В голямата си част се залага на абстракция, на концептуалност, на скандална провокация, на откровени все още голотии, които са безпочвени и често безсмислени експерименти. Много политика виждам и в последните години – критикуваме соц-а, но съвременната „политкоректност“ не се отличава по нищо, дори в патоса и езика. На шега казвам, че от нашата епоха ще остане единствено лошият пример.
За съжаление често пъти не се дава път на истински качествените хора и проекти. Генерално, не само на сцената. Разбира се това е много субективно, много е трудно да се изградят критерии. И все пак опита ми вече и от двете страни на „барикадите“ – и като кандидатстващ творец и като част от селекционни комисии, смея да твърдя че процесите са силно опорочени. Но това е неизбежно – изкуството е винаги рожба на социума и обществото. То не би могло да съществува изолирано. И е отражение на цялото общество. И винаги истинското изкуство е било малко, бедно, нишово, „ъндърграунд“. Примерите и през вековете показват единични изключения.
Да поговорим за фотографиите. Лъха на свобода. Мислиш ли, че си открил пътят към творческото пресъздаване на танца и въобще кое те вдъхнови?
Не мисля, че съм открил, а и някой изобщо е намерил един единствен път към пресъздаване на танца. Примери има още от живописта – Дега. При мен както споменах се случи почти случайно, покрай моята приятелка, която отдавна не се занимава с танц, както и повечето от изпълнителите, които виждате в албума. Аз обаче останах, по различни причини, всички тогава правехме първите си стъпки, те имаха нужда от помощ често пъти, така започнах да помагам при осветлението на спектаклите им, докато постепенно започнах сам да го изграждам и водя, в продължение на няколко сезона при някои представления дори. Отделно фотографии, видеа…
Вдъхновението при тези снимки е по-скоро да успееш да хванеш момента, емоцията, движението… танцьорът. Кадърът, такъв какъвто понякога само ти го виждаш. Случвало се е да съм рамо до рамо с друг фотограф и накрая да имаме много различни кадри от представлението.
Специално при сценичната фотография – представлението е един поток, който се излива през цялото време и борбата е да не го изпуснеш. Много често можеш да направиш връзки, които не съществуват в представлението. Представете си група на сцената от десет души. Ти избираш дали да снимаш цялата сцена, групата или един човек, или дори част от човек. Било то жест, тяло, поглед. Можеш да направиш само един портрет и това е от един поток, който постоянно тече пред теб. Може да се озовеш на края на представлението и без никакви кадри, особено ако фундаментално сбъркаш технологията на снимане и не коригираш в реално време. Докато правиш тези корекции обаче, потокът пред теб не спира, моментите са безвъзвратно изгубени. Това е голямото предизвикателство на тази фотография, когато не се създава постановъчно, а по време на спектакъл или репетиция. Танцът се случва и много бързо понякога, не е като драматичния театър. Там имаш много повече време.
Принципът в общия случай е да знаеш къде и как да измериш светлината. Тъй като тя се променя постоянно, те се движат, светлината се променя, контекстът се променя. Случвало се е да ми се обадят с отчаяние – „дойде един фотограф – ужасни са снимките, нямат лица…“ И после не могат да повярват, че при мен са добре. Но това е вече въпрос на опит и преценка на светлината и ситуацията. Опита от своя страна също е нож с две остриета – когато дълго време снимаш сцена и изработиш своя метод, понякога оставаш в него. После зависи от теб до каква степен ще експериментираш, ще се надскачаш – няма универсални методи в този случай на работа.
Прекрасната Капка Кънева те подтиква да създадете албума. Разкажи ни за работата с нея.
С Капка сме приятели от детството, но едва последните години започнахме да работим заедно. Познаваме се от може би 13-15 годишни, без да сме били близки тогава. Тя е уникален човек и даде първоначалния импулс за този албум. В неформален разговор веднъж осъзнах, че през 2024 стават 20 години откакто снимам съвременен танц. И тя ми каза – „защо не направиш албум?“ Аз отвърнах – „не… абсурд, това е ужасно много работа и ще бъде ужасно скъпо…“ Но идеята остана в главата ми и си казах след няколко дни – какво пък, защо да не започна да събирам материалите постепенно. И реших да видя с какво въобще разполагам, започнах първо с дигитализацията на най-старите кадри останали при мен. Впоследствие и други филмови ленти, които намериха място в албума като дизайнерско решение. Постепенно албума започна да придобива конкретни измерения в съзнанието ми. Нахвърлях текста за предговор…
Споделих идеята и на Петя Стойкова. Тя също беше забравила, че 2024-та се навършват 20 години и от първия Summer Jam, който тя организира на къмпинг Смокиня. И на който аз за първи път попаднах в танцовата среда. Така започна и дългият път по кандидатстване за финансиране, вероятно до болка познат на всички занимаващи се с изкуство. Първия път не ни одобриха на сесия на Министерството на културата, към края на миналата година кандидатствах сам към НФК, отново не достигнах финансиране и чак при допълнителните средства и преразпределения получих 2/3 от бюджета.
Тогава започна и вече същинската работа по селекция на дигиталните кадри и издирване на информацията за представленията, което се оказа трудна, дори невъзможна на моменти задача. Много се старах да възстановя точно имената на всички изпълнители, променяни през годините, представления, сцени, пространства, събития и т.н. За съжаление малко информация има запазена, повечето изпълнители отдавна са извън тази сфера, с някои не успях да установя и контакт.
Работих папка по папка в огромния ми архив от снимки и пак има изпуснати кадри. Някои представления от фестивала „Вода“ 2021 година на Петя Стойкова в Бургас се оказаха пропуснати.
Чак след 2010-та година започнах да снимам дигитално. Дотогава имах само филмов апарат или взимах под наем, когато имах възможност и финансови средства, за да снимам. А тази фотография е доста изискваща от технологична гледна точка и на филм доста трудно се получава понякога. Да не влизаме в технически детайли – ISO-то трябва да е много високо, изискват се светлосилни обективи, с които не разполагах някога и т.н.
Но Капка беше основният човек, който ми даде импулса. И разбира се, цялото оформление, което виждате като идея, като концепция е нейно. Единствено коментирахме формата и по това имаше различни мнения. Аз настоявах да е 30 на 30 см., квадрат, голям формат. Тя в началото не беше сигурна, че това е адекватният формат. След това със Здравко Денев, който всъщност направи предпечата, седяхме повече от една седмица всеки ден, за да подреждаме снимка по снимка. Там се получи втора селекция, някои отпаднаха, други се добавиха, подреждаха…
И тук отварям една тема, че от години се опитвам да направя дигитален архив и смятам, че е крайно време да започнем да изграждаме дигитални архиви генерално на изкуството, не само на фотографиите и на танцовата сцена.
Преподаваш фотография, пишеш, снимаш. Какво те концентрира? Не се ли разпиляваш на моменти?
Все по-трудно ми става. В интерес на истината активната творческа работа страда най-много от това. Липсва ми онзи заряд, който имахме някога, времето и свободата да правим това, което обичаме. Творческата работа всъщност е много трудоемка и изисква много време и повечето хора не си дават сметка за това. Изглежда сякаш едни хора просто се разпиляват по цял ден. А истината е, че творецът има нужда от време, за да се събере, да се концентрира и да експериментира. Опитвам се да работя на периоди, но е много трудно. За съжаление няма как. В България са единици хората, които могат да оцеляват финансово от творческа дейност, да не кажа, че почти няма такива. Или може би те са наследствено осигурени. Останалите хора се налага да жонглираме ежедневно с всякакви дейности.
Специално изследователската работа ми е приятна. Тя е свързана с много анализ, с много работа, с архиви и исторически ценни материали, които ти дават поглед върху цялото изкуство. Светът не започва от нас, както всички млади хора си мислят.
В крайна сметка може би цената беше всъщност личният ми живот. Но това вече е една друга тема на разговор...
Ако заговорим за техническата част на фотографията. До колко смяташ, че техниката е определяща? И въобще как разграничаваш техника от креативност, творчество и т.н. Или всъщност трябва да вървят заедно?
Те са свързани. Неслучайно всички големи фотографи, имена като Бресон, са тясно свързани с конкретна марка или вид фотоапарат, и въобще, с цяла школа на снимане. Фотографията е технически обусловено изкуство, то няма как да съществува без технологията. И много често фотографите се вманиачават само в техниката. То става почти фетишизъм, особено при мъжете. Техниката се променя постоянно, последните 2 десетилетия истерията по дигитализацията промени сериозно начина на снимане и възприемане. Но като че ли вече достигнахме някакво успокояване, според статистиката 2010 година е максимума в продажбите. След това падат надолу. Това говори, че хората вече се измориха, а и нищо качествено ново не предлагат самите производители. Вероятно тази технология влиза в някакъв по-зрял етап.
Истината е, че танцовата фотография в днешно време е така прозаично проста, бих казал. Технологията многократно надхвърли възможностите, които са ни необходими. И наблюдавам, че следващите поколения дори не се стараят толкова. Изключително малко усилия коства вече да постигнат дадени резултати, които на нас преди 20 години ни беше наистина или непосилно, или много трудно да постигнем. В днешно време технологията много ги улеснява и това пък ги кара да полагат по-малко усилия, по-малко да се стараят и по-малко да мислят. И съответно креативността в тази посока като че ли малко страда. Но това са естествени процеси, така както ние никога не сме снимали на стъклени плаки. В общия случай следващите поколения никога няма вероятно да снимат на филм. Нормално е. Всяка епоха има своите техники и всеки фотограф според мен намира техниката, която му е удобна и му харесва и му върши работа. Аз например трудно сменям вече техниката си. Сега са много модерни безогледалните фотоапарати. Но на мен не са ми удобни, не ми харесват и не сменям старата техника.
Ако танцът е осъзнато движение, какъв е твоят осъзнат рефлекс и поглед, така че да уловиш магията му?
Първо – не мисля, че е осъзнато движение. Поне що се отнася за цялата танцова сцена извън класическия балет. Може би там можем да говорим за осъзнато, традиционно, отработено, строго фиксирано движение, като хореография, като естетика, като установеност. Те имат доста строг канон в буквалния смисъл на думата. Извън класическия балет, съвременният танц се опитва да работи с несъзнаваното, с импровизацията, абстракцията, експериментът... Експериментът особено е издигнат в култ, но според мен често пъти играе ролята и на оправдание. Истината е, че те самите трудно се самоопределят. Какво е съвременен танц? Кой е съвременен танцьор? От десетилетия слушам дебати по темата. И това е в контекста на съвременното изкуство въобще. Така че по-скоро не можем да говорим за осъзнати движения. А що се отнася до мен, аз вече споменах. Често пъти авторите влизат в един коловоз, който трудно надскачат. Аз снимам в някаква степен вече по навик и като втора природа. Станало ми е като някакъв инстинкт. Знам точно как да си наглася скорост и ISO, какви обективи евентуално ми трябват и т.н. Често пъти повтарям създадени неща. Това е и добре и не толкова. От една страна лесно мултиплицирам това, което съм правил години наред. От друга така свеждам експеримента до минимум. Шансът да получиш нещо качествено различно намалява. Но това е нормално. Всеки творец има своите граници. Така например е при работата ми с Петя Стойкова, аз я познавам като стил и усещане и това ме води.
Аз не се притеснявам да показвам и сурови, необработени кадри. Както вече споменах, предоставям всичко и на изпълнителите. Докато младите често ги маскират с обработка. Такива са и повечето от кадрите в албума – необработени. Аз не обичам да обработвам. Винаги снимам така, че да няма нужда от това или поне да няма според мен нужда от това. Това е и школата на диапозитива, който е моята най-голяма любов от фотографските процеси.
От години твърдя, че следващите поколения ще изпитват огромен дефицит на документални кадри и вероятно суровите, необработени снимки ще имат най-висока стойност за тях. Тъй като за нас винаги е важно да имаме документ на епохата и времето. И това е първата фундаментална характеристика на фотографията. Художествената идва впоследствие. Но разбира се всеки е свободен да работи както пожелае.
Ако застанеш пред обектива какви снимки си представяш?
Клишето е с голям черен обектив, застанал в поза. Това е абсолютното клише за всички фотографи и всички ние имаме много подобни снимки.
Не знам, не се виждам. Петя Стойкова години наред се опитваше да ме извади и мен на сцена. Аз самият тренирам от много години и съм в не лоша физическа форма. Вероятно тя харесваше, че имам двигателна култура. Освен това, разбира се, има огромен дефицит на мъже в съвременния танц. И не само съвременният. Но аз винаги съм отказвал, тъй като аз не се чувствам изпълнител и нямам желание и потребност да заставам на сцена пред хората. Имал съм идеи за мои представления, но те не са се реализирали.
Как се реализира според теб един успешен фотограф?
Това е много относително. Зависи как дефинираме и успеха. Дали като доминиращия в момента „тренд“ на богат и известен, или на творец, оставил нещо след себе си. Епохата много драстично се промени. Фотографията се превърна в попкултура. Последното ми изследване беше свързано с това. Не мисля, че вече имаме онзи потенциал за реализация, както големите имена в миналото. Масовата култура обезценява. Отделното изображение не се разглежда като ценност, а оттам и работата на създаващият го. Днес всеки има усещането, че е фотограф. Генерално изкуството се превърна в една голяма попкултура и дигитализацията направи така, че всеки един човек стана автор, обърна се пирамидата на автор-публика. Всичко се превърна в опит за себеизразяване и самопопуляризиране, което от своя страна се губи в общия поток от информация, тъй като сме залети с всякаква информация, и визуална, и вербална. Така че от тази гледна точка аз не мисля, че въобще имаме успешни фотографи днес. Става много условно понятие и вероятно ще се дължи на други фактори, някои от които даже бих казал, че са случайни. В социалните мрежи нещо става „вайръл“, някой става „вайръл“, буквално за ден, два, месец, може би година и след това изчезва. До степен, когато никой не си спомня само един сезон назад кой или какво е било „вайръл“. Това са едни много бързо оборотни процеси, които наблюдаваме в цялото общество и при хората на изкуството. Но всяко нещо си е част от епохата и времето, и хората, и обществото. Трендът, който се налага на следващото поколение е да бъдат богати и известни, но без да са го заслужили и без да са постигнали нещо, а само с празно съдържание след себе си.
Ще видим какво ще се случи. Никой не може да предскаже, но не мисля, че ще има успешни хора на изкуството в този смисъл, който влагаме назад във времето.
Какво мислиш за снимки направени чрез AI? Какво машината не може да даде на една хубава снимка и изобщо може ли да унищожи творческия нюх?
Аз съм много скептичен. С две думи изключително съм резервиран. Първо, това не е интелект. Второ, не е изкуствен. За мен това са алгоритми от следващо поколение, които могат да са много полезни в автоматизацията на определени процеси, но нищо повече от това. Тази истерия, която се налага вече 2-3 години е много странна за мен и не съм сигурен защо и кой буквално я пропагандира. Вероятно това е свързано с огромните капитали, които по някаква причина се наливат в тази технология. Те сами по себе си вече водят до налагане на определени позиции, които вероятно оправдават огромните капитали. Може да стоят зад тях и други интереси. Не мога да кажа. Не ми се влиза в конспирации, но съм изключително резервиран и смятам, че това, което наблюдаваме вече е максимума на тази технология. Тя не позволява много повече, а всички предвиждания и истерични катастрофални неща, които чуваме, са в някаква бъдеща посока, което все не идва. За 2024-та година имаше изказвания как – край, до края на годината всички ще останем гладни, без работа, света вече няма да е същият. Вече е края на 2025-та година и нищо подобно не наблюдаваме. Тази технология, пак казвам, за мен достига вече максимума, който позволява. Не смятам и не виждам някакъв качествен пробив, който да се случва напред. Не виждам заплаха за творчеството, нито някаква драстична промяна в обществата. С Ивайло Петров много спорихме за това още преди две години, той беше много краен и аз го разбирам, тъй като неговата фотография е повече от 50% генерирана. Това, което в киното се наричаше CGI или 3D обработка и добавена реалност, да я наречем. Условно казано той използва реалната фотография като заготовка, върху която вече творчески прави интерпретации и доработва. Т. нар. изкуствен интелект реално генерира точно това – автоматични подобия на съществуващи образи, силно наподобяващи именно работата на 3D артисти. И разбира се, той беше притеснен, че AI ще му „открадне“ работата. Но AI прави неща празни от съдържание.
Изключително много се забавлявам и с работата на студентите, тъй като в момента младите поколения ужасно много прегърнаха тази технология. Буквално всеки семестър валят курсови работи и презентации, създадени от този „изкуствен интелект“. Преди броени дни бях рецензент на една статия за нашето списание и съм абсолютно убеден, че тя беше генерирана пак от такава платформа. В нашите среди – хуманитарните, това което генерира този изкуствен интелект е абсолютна боза в буквален смисъл на думата. Те са едни общи приказки, често пъти несвързани. То е празно от съдържание. Тези алгоритми зациклят. Пак нарочно използвам тази дума, тъй като смятам, че това категорично не е изкуствен интелект. И това не е само мое мнение. Между другото, бях попадал на една книга, която много подробно разисква защо това не е изкуствен интелект.[1] И защо това пречи на евентуалното бъдещо създаване на реален изкуствен интелект. Пак казвам, където има автоматизирани процеси няма изкуствен интелект. Спомнете си филма на Чарли Чаплин – „Модерни времена“. Тогава истерията е била подобна, но към машините. Издигали са ги в култ и са предвиждали, че бъдещето е ултимативно машинно. Човечеството повтаря подобни фази. Но не мисля, че и тази технология има потенциала за този апокалипсис, който предричат. Както казваше един мой любим професор – Игнатовски, човекът е глупав и мързелив. Прегръща тези неща, защото е лесно. Но не мисля, че това ще е проблем, тъй като фундаментално човекът има нужда от себеизразяване и от творчески процес и единиците хора ще продължат да работят творчески. Когато е излязла пишещата машина хората са си казали, ето, сега ще се увеличи броят на писателите. Не, увеличава се броят на графоманите, както пак Игнатовски отбелязва. Качествената литература не става повече. В случая ще имаме просто още веднъж едно заливане с продукция, вторична продукция, генерирана, но няма да увеличи качествените, гениалните и въобще произведенията, които биха останали и биха казали нещо на човечеството.
Живеем в трудни времена. За какво мечтаеш. Йосиф?
Ами аз съм такъв изявен песимист сред познатите си, че... 😉 Та за какво си мечтая? Мечтая си човечеството постепенно да достигне до едно малко по-различно ниво на осъзнаване, което, разбира се, е невъзможно само по себе си. Не знам за какво мечтая. Ако трябва да съм честен, преди много години едно младо момиче ме попита за какво мечтая. Било е преди повече от десет години. Помня, че млъкнах и не успях да й отговоря. Чак тогава осъзнах, че всъщност вече нямам мечти. Достигнал съм до някакъв етап в живота си, в който съм станал може би малко циничен, малко не толкова идеалистичен. За съжаление не виждам светлина, особено в тунела, но не знам, наистина не мога да отговоря по-добре.
[1] The Myth of Artificial Intelligence: Why Computers Can’t Think the Way We Do