КАМШИЧЕН ВЯТЪР е сайт-спесифик (не)театрално риалити, базирано на едноименния текст на Александра Станишева.
Един апартамент се превръща в импровизирано убежище за четирима души, един остров-стол и тяхната публика-наблюдател. Мистериозен изкоп, появил се около сградата, ги откъсва от външния свят и ги изправя пред изпитанието на съжителството и изолацията, а времето става относително.
Говорим си с Александра Станишева и режисьора на спектакъла – Мила Люцканова за основните теми, вълненията и всичко около създаването на представлението.
Театралната форма на Камшичен вятър е радикално смела. Сайт-спесифик театърът определя тип “реалити” среда. Защо избрахте точно тази форма?
Александра: Може би текстът предполага подобно сценично представяне, Мила прочете действието му в този свободен, но в същото време ограничен от очаквания формат. Разполагането в пространството на Бобина позволи движението на разказа да разполага със свои материални граници и да се съобразява с вече построени стени и коридори. Не знам дали е радикално смело, но е някак на мястото си.
Мила: Не знам дали е чак радикално смела. През последните години ми стана интересно да елиминирам разстоянието между публика и изпълнител. Това не е нещо ново, но за мен е интересно за изследване, защото е непосредствено и честно. И двете страни са по-уязвими, а ти като изпълнител си по-подвластен на публиката, което те кара да реагираш честно на момента. А донякъде-„риалити“ форматът за мен си дойде заедно с текста – още когато го прочетох го видях реализиран в Бобина, а персонажите като част от средата, затворени там, смесени с публиката, която присъства като директен наблюдател на този период от техния живот. Чувството за хумор вътре, усещането за „нищоправене“, но в същото време напълно искрените им чувства за мен бяха като някакъв вид телевизионно риалити, което обаче при нас е форма на театър и флирт с публиката, в контекста на собствения си странен и абсурден език.
Драматургията е с абсурден привкус. Коя беше водещата линия свързвайки сценичния разказ с режисьорското решение?
Александра: Отражението на ясно определени персонажи с хиперболизирани характеристики може би е пътят, който Мила избра, за да материализира текста и да намести тези хора в някаква нормирана среда, за да се ограничи донякъде хаосът на действието и бездействието.
Мила: И в двете пиеси на Алекс, по които сме работили досега, в персонажите има нещо плакатно, конкретно, 2D, те са съвременни архетипи, ако е възможно да се каже това изобщо. Същевременно взаимоотношенията им са дълбоки, трогателни, често безднадеждни. Това ме води – да разнищя връзките между тях, но поставяйки ги в комична, абсурдна среда. Тексът го предполага така или иначе. Интересно ми е да разнищвам тези тъжно-смешни хора. Другото основно нещо в „Камшичен вятър“ е пространствената изолация – което отговаря и на предния въпрос. Те съществуват в момента, само и единствено на това място; искахме публиката да усети малко тази кичозна клаустрофобия. Това е и една от причините сцените извън апартамента да бъдат заснети – за мен те няма как да са пресъздадени в тази среда, защото тя е непосредствена, тук и сега, и в този смисъл театралната условност на смяна на пространства на „сцената“ не ми вършеше работа.
Апартаментът на Лира, в който се развива действието е своебразна изолирана “екосистема”, която действа като лупа за публиката. Доколко интимното общуване с гледащите влияе на действието?
Александра: Като зрител тази интимност много ме забавлява и наблюдавам с интерес малките промени, които настъпват, ако има или няма реакции.
Мила: Бих казала, че влияе на енергията на актьорите. За мен като изпълнител е много интересно да общувам отблизо с публиката, така че ми се искаше да предам това на актьорския екип. И да, понякога публиката се оказва на места, които влизат в действието и тогава става много забавно...
Ако изкопът е метафора на изолация и липса на свобода, има ли спасение за персонажите?
Александра: Колкото води до изолация, толкова и до опознаване на затворените в апартамента хора и евентуалния избор да пуснат някого да си тръгне, друг да остане, трети сам да реши, че повече не иска да се връща, четвърти да пожелае да присъства и след като възможното време и място вече не съществуват. Спасението е в приемането на чуждия избор.
Мила: Спасението е различно за всички. Лира търси полет, избавление някъде отвъд този свят; други търсят спасение един в друг, някои не го намират. За мен е интересно можем ли да намерим спасение през това да се научим да живеем заедно с всичките си идиотщини, или това е утопия.
Напълно различни образи, които сякаш общуват в екстаза на абсурда и задават въпроси, които нямат отговор. Достатъчни ли са 30 кашона шампанско, за да излетим в Космоса? Делюзията ли е единственото спасение?
Александра: Разсейването от важното с маловажното и бягството в уж безсмисленото, в илюзията на “няма ме, докато съм с вас” е вид прокрастинация, която всъщност е просто един ситуационен живот, разказ за желанието ни да сме извън подреден образ отново и отново, пристрастяване към отлагането и рязкото решение за адреналинен завой.
Мила: В последните няколко години ми е много интересна тази тема – спасението през празника. През „ставам и продължавам“, по възможност с чаша вино в ръка. Някакво спасение през зъби, упорство и упование в смеха, напук на руините. Има нещо гранично в това, а ние живеем в гранични времена. Без самоирония, емпатия и желание да допуснеш, че промяната не е страшна, не знам дали има спасение.
В това усещане забелязвам балканската си жилка, между другото – живея от известно време „на Запад“ и тук хората много по-трудно допускат самоирония, спасение през усвояване на диващината вътре в нас.
Представлението се движи в бърз, динамичен ход, засяга основни теми като самота, копнежи, страх и любов. Сякаш водещият мотив обаче остава абсурда на времето. Можем ли да “забавяме” хода му или сме напълно неспособни да се противопоставим на собствените му закони.
Александра: Струва ми се, че понякога можем да разтягаме, стичаме или ускоряваме случващото се. Но най-успешно тази смяна на скоростта става в спомените или в намеренията за някакво бъдеще. И това евентуално пак ни връща в нуждата от ситуационно живеене, в което уж контролът е наличен.
Мила: Нямам представа. Мисля, че по-скоро трябва да мислим какво можем да направим от това време, което ни е отредено, какво е честно и правилно за нас самите.
В (не) театралното риалити липсва условността на четвърта стена. Как ти виждаш своя драматургичен текст в тази нетипична структура на спектакъла.? Успяват ли актьорите да нахлуят във възприятията на зрителя или идеята е на мек и ненатрапчив допир с гледащия?
Александра: Вероятно за някои зрители са по-инвазивни, за други не, което е някак в реда на нещата. Контактът на текста с актьорите и зрителите е коктейл от условности, предизвикани или неочаквани.
Доколко реакциите на публиката променят действието? Всяко представление различно ли е от следващото?
Александра: В рамките на живото присъствие на всички, да, различно е.
Мила: Реакциите променят донякъде динамиката на спектакъла, разбира се. Енергиите са различни.
Като мултидисциплинарен спектакъл - актьорско изпълнение, визуална среда, музика, звук на терен, доколко експериментът е бил водещ или сте разчитали на ясни отправни точки?
Мила: В този случай имах много ясна картина в главата си за това как искам да изглежда спектакъла. Това даже ме плашеше малко, защото колкото по-ясно си представяш нещо, толкова повече се изненадваш колко различен е крайният резултат и нищо не е такова, каквото си си го представял. Но в този случай изобщно не е така. Имах ясна идея за медиите, които искам да смеся, за пространството – кое е и как да бъде обиграно, за общуването с публиката, за жанра на видеата. Имах невероятен екип, който направи това възможно, и го надгради – чрез костюмите и визуалната среда на Борис Далчев, музиката на Юлиан Стоичков – Юлски, заснемането и монтажът на Ива Вазари. Да не говорим за актьорите, които ме разбраха, които бачкаха страшно много, и които дадоха плът на тези персонажи чрез собствените си хрумки, идеи и тела.
Абсурдът има ли логика? И ако да, следва ли да провокира асоциации, които да преминат през кулминация и развръзка?
Александра: Структурата на текста предполага количество логика, която не винаги и сама намирам. Кулминацията и развръзката сигурно могат да се разположат на определени места, за мен са преместваеми, а понякога не ги и виждам.
Мила: Сигурно някой театровед или режисьор с опит може да отговори по-академично на този въпрос. За мен логика винаги има, дори тя да не е нещо, което трябва да бъде предадено на публиката накрая. За мен логиката е по-скоро част от процеса, а не от резултата. Резултатът може да бъде асоциативен, не сдъвкан или дидактичен – и това прави логиката интересна, защото зрителят също има да работи – да намери своя разказ вътре.
Иначе логика докато репетираш за мен винаги има – за да има плътност. А кулминация и развръзка е само част от опциите за това как да се развие една „история“.
Има ли ясно послание Камшичен вятър или целта на представлението е единствено да зададе въпроси?
Александра: Не бих казала, че някой от замесените е търсил да предаде ясно послание, по-скоро посоки за различни усещания или кратък размисъл, или пък представлението може да доведе до нищо - една съвсем валидна реакция.
Мила: Аз съм се водила от въпроса как можем да живеем заедно без да се налага да се харесваме. Не знам дали даваме универсален отговор. Този спектакъл може да ти предостави един час забавление, или пък размисъл, или пък може изобщо нищо да не разбереш и да не е твоето. Всичко е ок.
Персонажите са ярки, цветни, различни до степен на еклектичност на архетипи. Как премина работата с актьорите. Бързо ли заобичаха своите роли?
Мила: Да, бързо ги заобичаха, според мен още преди да започнем. Актьорите бяха супер отдадени и усетих много голямо доверие. Опитвах се да организирам процеса така, че хем да имаме „театрално“ структурирани репетиции, за да имаме ясна отправна точка (което е важно с подобен текст, който може да те изяде), хем да експериментираме и да импровизираме отвъд анализи и логики. Беше много забавно, научих много. Също беше много интересно, че екипът е от изпълнители с различен бекграунд – Яница е танцьор и хореограф например. Нейното усещане за ролята, опитът и с по-перформативни жанрове и средства, подходът й към текста бяха страшно ценни за процеса.
Дълго време събирах екипа и съм страшно щастлива, че заедно с тези прекрасни, талантливи и отдадени колеги и приятели създадохме „Камшичен вятър“.
Камшичен вятър преосмисля границите между театър и реалност, абсурд и битност. Как мислиш, живеем ли в същата граничност днес?
Александра: Пак стигам до ситуационното живеене, което е някакъв вид защита от болка, скука, рутина. В търсене на една вечна оригиналност може да се приложи театрално живеене и в ежедневна битова среда. Но кой всъщност гледа това представление и за кого изобщо то е интересно? Да се премине граница е смело, стига да не навлезем нежелани в територията на другия.
Мила: Днес е loop от вчера. Човешкото същество живее сякаш няма памет. Истинският живот често се усеща като абсурд, но без забавната му част. Виждам зверство в човека, някакво събудено желание за насилие. В България, в САЩ, в Палестина или Судан – завъртяла се е някаква черна дупка от невъзможност за заедност, от безсилие, манипулации, смърт, жестокост. Това по въпроса за граничността днес. Скролвам в инстаграм, и гледам един след друг рийлове за котки и за хора, застреляни по улиците. Начинът, по който усвояваме информация и това как тя ни засяга е променен. В цялата тази слуз, ние се опитваме да намерим в себе си емпатия, доброта, любов към човека. Трудно е. Днес повече отвсякога усещам тази парадоксалност на човешкото същество, може би и затова произвеждаме текстове и ситуации, в които няма ясни граници.
В последна сметка свободата избор ли е и доколко сме зависими от изборите на другите, за да се решим “просто да скочим”?
Александра: Когато просто скочим, последствията са най-вече за тези, които остават. Все пак изборът е някаква обща отговорност, но понякога разсъжденията идват след действието, грешката става общ спомен и при липса на крайна фаталност е съвсем възможно да продължим да бъркаме напълно осъзнато.
Мила: Еха, въпроси за писмена работа по философия! Кой знае дали свободата е избор. За мен, усещането, че имаш избор е в основата на усещането ти, че си човек. Ако изборът ти е отнет, ти е отнето и усещането за ценност. Така че за човешкото същество това е фундаментално. А кога това усещане е реално и кога не – не знам, зависи от ситуацията. А зависими от изборите на другите сме непрестанно – ние живеем в постоянни взаимовръзки, в това е драмата на живеенето заедно.
Каква е твоята лична емоционална промяна след работата по този спектакъл?
Александра: Даде ми огромна доза забавление, малко здравословен срам и желание за още работа.
Мила: Научих много. Усетих доверие. Запознах се със страхотни артисти. Опознах наново колеги и приятели. Забавлявах се много, смях се много. Обич – това остава в крайна сметка, нали това произвеждаме ние. Това е нашият „културен продукт“ – общност, момент на разбиране, моментно усещане, че си приет и разбран. Ако успееш да го пренесеш нататък е супер.
Благодаря за този разговор!
"Камшичен вятър"
Александра Станишева (автор), Мила Люцканова (режисьор), Борис Далчев (визуална среда и костюми, автор на плаката), Юлиан Стоичков (композитор), Ива Вазари (камера и монтаж), Стефан Пашалийски (звук на терен), Теодора Коцева (проектен мениджмънт), Теодора Федя Цанова (фотограф)
Участват актьорите Яница Атанасова (ЛИРА), Антон Димитрачков (ОСТРОВ-СТОЛ), София Джустрова / Рахел Еггер (БЕКА), Станислава Жипонова (ДРИНА), Иван Панайотов (ДАН), Юлиан Стоичков (КАСЕТОФОН) и Петър Петров (РАН ДУЛОВ).
Фотографии: Теодора Федя Цанова
Плакат: Борис Далчев