„По-голямо чудо от живота няма.“
Разговор с Анастасия Ингилизова.
Анастасия Инглизова влиза в десетки роли по врема на актьорския си път и не е възможно да изброим всички. Говорим си за театъра, учителите през годините и силата да продължаваш.
Нека започнем така: “Не си ти важен, важно е това, което правиш!”. Това са думи на Вашия професор Крикор Азарян. Как чувате днес думите му?
Тези думи и до днес ги свързвам най-вече с работата си на сцената. Когато започне този процес по създаване на "образа", е хубаво да изключим или поне да не полагаме в центъра егото си, суетата, личното си значение. Трябва да се стараем да поставим героя пред себе си. Неговите чувства, мисли, неговите страхове, надежди, неговата красота и грозота. Няма как героите винаги да са красиви, умни, безгрешни, победители, "приятни хора". Те са като нас – съвкупност от черно и бяло. Техните действия се проявяват в зависимост от това какво е застанало на пътя им, кой е проблемът, който имат да борят. Или проблем, в който ще затънат. Не всичко е лицеприятно за нас, но точно в това е красотата, поне за мен, на работата ни – да си позволим да бъдем "всичко". Ние трябва да служим на персонажа си. Стойността ни като артисти идва от труда, от това, което създаваме, а не от титлите или самочувствието. "Не ти си важен, важно е това, което правиш"!
Анастасия, Вие работите много години в Театър Българска Армия. Как се изменя атмосферата с годините там?
Откогато аз съм актриса в Театър Българска Армия, водещото във взаимоотношенията, което създава и атмосферата, винаги е било разбирателството, близостта и още по-смело бих се изразила - приятелството! И зад тази близост отново стои "работата" върху нас самите. Не винаги е лесно, не винаги е гладко, но всеки от нас търси пътя. Близостта се предава и до днес от поколение на поколение. Факт!
Как гледате на разбунените духове в момента в театралните среди? Как ви се струват неразбирателствата между щатен, комерсиален и независим театър?
Много е голяма тази тема... Бих казала само: "Рибата се вмирисва от главата".
Разкажете ни малко за Вашия подход към ролята! Кое е водещо за Вас - драматургичният текст, режисьорската насока, партньорството на сцената или може би всичко това?
Всичко онова, което изброявате е важно за подхода към дадена роля. Текстът е основата. Много е важно и много помага знанието на режисьора "защо правя тази пиеса" и "какво искам да кажа" с нея. Защото тези отговори винаги се съотнасят до живота на всеки един персонаж. След това за мен е важен анализът, в който участвам активно, търся целта на героя ми, точката, от която тръгвам и точката, до която режисьорът иска да стигна, а пътят, по който минавам го търся и с колегите в репетициите, вече и на сцена. Интересно ми е да знам пътя и на другите герои, да се оглеждам в тях и техните проблеми. Но основното нещо, което ме води още от първата репетиция – прочитът на пиесата, е моята интуиция. Въобще интуицията е брилянтчето, което притежава артистът. Много често се губя в създаването на образа и изпитвам истински дискомфорт, но когато успея да се върна към първото усещане, към първите думи на режисьора за цялото, когато спра да се мъча и погледна отгоре над историята, обикновено изплувам (докато не се загубя пак ;))! Тоест това търсене и ровене в ситуациите и характера на героя е процес, процес, който продължава и след излизането на спектакъла. А партньорството за мен е висш пилотаж! Ако аз съумея да "дам" на човека срещу мен и той ми отвърне със същия знак... тогава – излитаме!
Казвате, че от малка сте искали да станете актриса, да се потопите в магията на театъра. Кога този избор стана осъзнат?
Осъзнах, че искам да бъда на сцената като ученичка, 11-ти клас гледах от първия ред спектакъла "Чудо" от Иван Радоев, постановка на Леон Даниел, в Театър Българска Армия . На поклоните всички бяхме на крака и аплодирахме артистите... аз плачех и тогава един от тях – Стоян Стоев, се наведе към мен и ми каза: – Не плачи, миличка, това е само театър! И тогава си казах: "Това искам да правя цял живот!" После, след време, имах честта и радостта да играя със Стоян във "Вишнева градина" години наред и да играем двамата в една новела. Голям човек и артист. (Светло му небе!)
Какво никога не напуска съзнанието Ви, когато мислите за учителите по пътя Ви?
Учителите по пътя са моят изключителен късмет! Не ме напуска благодарността към всички тях и Бога. А най-хубавото е, че сега моите действащи учители са младите – колегите, студентите и синовете ми разбира се. Винаги съм искала да съм заобиколена от хора, които учат и това ми се дава:).
Какво мислите за суетата? Актьорството е суетна професия. Как Вие бягате от вглеждането в актьора извън сцената?
Не търся на всяка цена похвали или ласкателство, това даже ме отблъсква. Вярвам в себе си, но не съм "сам юнак на коня", допитвам се и се оглеждам в хората около мен. Истински важно ми е одобрението на родителите и децата ми.
Какво мислите за отговорността на актьора като фигура в обществения живот. Сякаш много актьори се страхуват да заемат позиция в социален план що се отнася до проблемите в театъра и въобще в изкуството и обществото?
Смятам, че особено в днешния ден човекът въобще е добре да има позиция, да устоява мнението си и да защитава интересите си. Ако това е така, то значи, че той се интересува от заобиколящия го свят, има интерес към случващото се и така разширява взора си. Що се отнася до мен, позиция имам по повечето въпроси, които касаят живеенето ми в този свят, но я изказвам публично, ако тя ще е в помощ и има нужда от нея.
В какво вярвате безотказно?
Вярвам безотказно в истината. И винаги я търся.
С какво никога не бихте направили компромис що се отнася до професията?
Компромис не правя с посредствеността.
Върху какво работите в момента? Разкажете ни!
Току-що завърши процесът ни по авторския спектакъл на младия режисьор Никола Стоянов - "Времето", в моя театър. Спектакълът, който сътворихме с Гергана Данданова, Владислав Виолинов, Тигран Торосян, Веселин Анчев и режисьора, с неговите прекрасни текстове, кани публиката да забави малко темпото, да се заслуша, да усети как времето се разтваря. В разказа абсурдът се подрежда, хаосът се успокоява и времето престава да бъде въпрос, а се превръща в преживяване. Всяка част от картините на спектакъла намира своето място и време. Игрови театър... без начало и край ;). А в момента продължавам да подготвям кандидат-студенти за НАТФИЗ. С младата актриса Жаклин Даскалова имаме "Лятна театрална работилница", в която подготвяме деца за актьорско майсторство за драматичен театър. Работилницата я създохме с Жаклин (по нейно настояване, която е и първата ми ученичка) с идеята малка група от юноши да потопим в академичната среда на театралното изкуство. Да работят на сцена, под прожектор, с материалите си, песните и танците, да са заедно и да се подкрепят. За тяхната най-добра и плътна кандидат-студентска подготовка се събрахме екип от професионалисти, все още горящи всеки в сферата си и търсещи (Ралица Бежан, Йордан Георгиев, Велислава Дипчикова, Деян Донков, Марина Драгомирецкая), с които дълбаем в най-важните пластове в актьорското майсторство. Искаме на сцената всички заедно да направим първите крачки в това тайнство.
След толкова много образи, които сте изиграла, липсва ли Ви нещо в професията. Имате ли усещането, че сте “казала” достатъчно от сцената или всяка нова роля е нова възможност, за нови думи, нови идеи, нови послания…?
Все още присъствам с вълнение на сцената и имам нужда героите ми да носят послания и да говоря на хората чрез тях. В този смисъл всяка нова пиеса и роля е възможност за това.
Нека завършим пак с думите на проф. Азарян: “Аз винаги съм вярвал, че вярата върви преди чудото! Тези, които чакат да стане чудо, за да повярват - има да чакат цял живот!" Кое е Вашето сбъднато чудо?!
Моето сбъднато чудо е любовта, която - въпреки всичко - още нося в сърцето си и вярвам. Но по-голямо чудо от живота няма.
Фотография:
1. фотография: Борис Урумов