Разговор с Антонио Димитриевски.

Антонио Димитриевски е от онези актьори, за които театърът не е просто сцена, а пространство за вътрешна работа, съпротива и истина. Пътят му към изкуството започва интуитивно и го отвежда на правилното място. Част от трупата на Театрална работилница Сфумато, той работи в контекст, където театърът не е просто представление, а процес – често дълъг, изследователски и лишен от компромиси.

Завършил в класа на проф. Маргарита Младенова и Иван Добчев, Антонио Димитриевски носи в работата си белезите на тази школа – дисциплина, дълбочина и отказ от повърхностното. Участва в редица ключови спектакли на „Сфумато“ като „Носталгично дивертименто“, „Ооо, сънят на Гогол“, „Луда трева“, „Платоноff“, „Зимна приказка“, “Медея – майка ми“ и др.

Паралелно с театралната си работа, той се появява и в киното. За него актьорството не е просто професия, а начин на мислене и съществуване.

Да започнем от начало – какво те доведе към театъра и кога усети, че това е твоят път?

Интуитивно се появи още на 12 години и изразих желание да ходя на театрална трупа, но родителите ми не го приеха насериозно. Започна войната в Македония. Трябваше да запиша нещо да уча, за да не ме приберат в казарма. Учих ветеринарна медицина.

Какво се случи, когато започна войната?

Ние бяхме абитуриенти. Имаше полицейски час от 9 вечерта до сутринта. Събирахме се по къщите, беше трудно, живееше ни се, но нямаше как. Бяхме като под обсада. Същевременно албанските терористи спряха и водата в града.  И така месеци… Междувременно учих това, което не ми харесва и разбрах, че не е моето.

И тогава решаваш да заминеш за София и да опиташ късмета си в Академията?

Да и останалото е история... Нещата се нареждаха все по-добре. Случих на страхотни преподаватели, от първия ден се почувствах много добре приет и единственото нещо, за което ми остана да мисля беше театър.

Завършил си при проф. Маргарита Младенов и Иван Добчев. Разкажи ни за времето в Академията!

Още от първия ден разбрах, че Иван и Грети гледат на изкуството безкомпромисно и сериозно и това ми допадна много – научих, че има дълбока разлика между семпла забава и по-дълбоко изкуство. Изборът е изцяло твой – кой път ще поемеш и кое ще храниш. След НАТФИЗ започва същинската борба и това да си носиш кръста честно.

Впрочем нивото на Академията спада всяка година за съжаление.

Какво беше най-трудното в обучението при проф. Маргарита Младенова и проф. Иван Добчев?

Най-трудно ми беше именно това – да вникна в смисъла, поетиката. Какво е театърът за тях самите и да премахна всички първоначални представи, да започнеш на чисто, да оставиш зад гърба цялата контаминация от телевизия и т.н. Да си с чиста душа като излизаш на сцената. Всяко излизане на сцена е свято, трябва да си там целият, а не да се опитваш да лъжеш, да наиграваш, да слагаш интонации. Всичко това, на пръв поглед са дребни неща, но много важни. Изкуството не е изравнителна сметка! Трябва да се научиш да мислиш метафизически, да си самодисциплиниран.

Намерих хора, които търсят същия смисъл като мен. Намерих среда, която има същите вълнения. Там, където мозъкът „пуши“, където се учиш да си стоик, да не хленчиш, да станеш личност, да имаш позиция и да я защитаваш. Да отстояваш красивото и хубавото и да заставаш честно зад това.

Веднага след завършването попадаш в Сфумато, нали?

Слава Богу, да! В началото исках просто да седя в театъра, да работя, да репетирам и да дишам тая прах. Влюбих се от пръв поглед. Чувствах се добре там. Първоначално Маргарита Младенова ме покани в ателието Сънят на Гогол. Бях най-малкият, всички други ми бяха батковци - Христо Петков, Цецо Алексиев, Снежина Петрова, Албена, Мира, Огнян Голев. Беше много хубаво да съм сред тях, много ме подкрепяха и ми даваха кураж. Тогава имах неистов глад и да гледам театър. Имаше спектакли, които съм гледал над 10 пъти.

Участваш в редица спектакли. Кой ще откроиш като най-запомнящ се процес?

Репетиционният процес на Зимна приказка. Бяхме млади. Бяхме огромен екип. Различни поколения, различни школи. И тук трябва да кажа, че Маргарита Младенова е човек, който създава работна атмосфера, която не съм усещал при друг режисьор.

Сфумато в художествен смисъл - буквално, е плавното преливане между светлина и сянка. Как превеждаш това на театрален език? Какво  означава „Сфумато“ за теб – като място и като философия?

Контрапункт на цялата плява, която ни заобикаля.

Театърът там често се описва като лаборатория. Какво всъщност се изследва в тази лаборатория? Как се работи в среда, в която резултатът не е първична цел?

Преди всеки спектакъл има ателие. Там изследваме кода на представлението, напипваме езика, чрез опити на сцена. В днешно време това е лукс да ти се случи. От друга страна всичко това е жив процес.  Дори когато излезе премиера не може да се каже, че спектакълът е готов, пакетиран. Той продължава своя живот.

Последният ти спектакъл е Носталгично Дивертименто по поезия на проф. Цочо Бояджиев. Въобще как усещаш поезията, как се играе поезия на сцена?

Трудно. Със сигурност не се играе като драматичен текст, изисква се особена концентрация. В стихотворението мисълта минава по коларски пътища (както казва Цочо Бояджиев) и ти трябва да видиш накъде ще те изведе тази мисъл. Като актьор е трудно да смелиш това и да го преработиш в сценична експресия.

Ходиш ли на театър?

Не много. Не ходя със същата охота като преди. Не ми е интересно, с изключение на някои спектакли. Ходя да гледам определени колеги, които ме респектират.

Какво мислиш за комерсиалната сцена?

За мен театърът се дели на добър и лош. Не го деля по друг критерий.

Може ли театърът да бъде съпротива?

Според мен театърът трябва да е съпротива, защото с такова предназначение се е появил. Трябва да е съпротива, а не конформизъм. Дали ще е комедия или е трагедия, той  винаги е съпротива срещу нещо. Ето например Антигона – тя се опълчва срещу баща си заради идеала си. Шекспир също слага герой Антигон в Зимна приказка с подобна съдба и т.н.

Какво ти дава киното, което театърът не може – и обратно? Клиширан, но ценен въпрос, мисля. 

Киното е съвсем различно. За мен е голямо предизвикателство, все още се уча и много се забавлявам като го правя. Опитвам се да използвам максимално времето като съм на снимки и оценявам момента.

Какво снима в последно време?

От септември до сега заснех три филма на Тео Ушев, Ани Китанова и Драго Шолев. Три съвсем различни естетики, много се забавлявах. Много ми допада да съм част от всичко това. Щастлив съм заради това и се надявам, че ще продължава да ми се случва.

Участвал си във Възвишение. Какво е най-ценното за професията, което  взе от този процес?

С този филм разбрах, че хората не са прави като казват: Ти си актьор, лесна работа! – защото там условията бяха предизвикателство, повечето снимки бяха есктериор, ставаш в 5 сутринта, отиваш на терен, с други думи по някакъв начин виждаш, че актьорската работа отстрани изглежда благородна, а понякога е къртовски труд.

Какво е Възвишение в метафоричен смисъл?

Да гледаш по-отгоре от личния си провал, меланхолия, трагедия, да бъдеш духом над нещата и да се стремиш да допринесеш с нещо добро на този свят. Да се отлъчиш от Аз, аз, аз... Няма нерешим проблем, нищо лошо не е завинаги. Както и ние не сме завинаги. Няма смисъл да се унива в личния провал и собствения страх.

Какво е халтура за теб?

ГМО. Генетично модифицирана храна за масова консумация.

Какво те вдъхновява извън театъра?

Музика и спорт. Дядо ми е професор по физкултура, а иначе пея от дете. Това е начин на изразяване, свирил съм по групи преди НАТФИЗ и този преход от музика към театър ми помогна, защото когато става дума за вкус – трябва да си безкомпромисен. Ходя много на концерти.  И филми. Хубава литература. Киноман съм голям. Харесвам филмите на Михаел Ханеке, Пол Томас Андерсън.

В какво вярваш безотказно?

Вярвам, че всички неща в природата са свързани едно с друго и човекът като най-висша форма на интелигентност трябва да е част от тази природа и трябва да я култивира и същевременно да не й пречи. Защото всички сме част от един огромен организъм.

А за какво мечтаеш?

Това е част от мечтата ми, по някакъв начин да еволюираме в това ментално и да не се въртим в кръг като цивилизация. Войните и гладът да бъдат отживелица и да не си създаваме изкуствени граници, бариери, да нямаме ограничения като раса, религия, да сме по-широкоскроени, да разбираме отсрещния и ако може да го заобичаме.

Фотографи: Радостин Лазаров – Роро, Яна Лозева, Симон Варсано