Разговор с Крис Шарков.

Постановките на режисьора Крис Шарков заемат значимо място не само в театрален, но и в културно-социален контекст. От „Непоносимо дълги прегръдки“ до „Серотонин“, сцената при него не е просто място за разказване на истории, а болезнена територия за среща със съвременния човек — разпилян, тревожен, гладен за вяра и опора. Говорим за краткотрайната близост, за кризата на смисъла, за театъра като зависимост и спасение, за суетата, границите и онази чувствителност, без която изкуството се превръща само в продукт.

Защо не удържаме на прегръдката?  Защо искаме всичко сега, тук? Какво “консумираме” така крайно, че не удържаме проста прегръдка? ( по “Непоносимо дълги прегръдки”) 

Прегръдката, що се отнася до пиесата на Вирипаев, е точка на чувствения ни и духовен опит, до която не се достига лесно.  Тук е силата на този текст – в рамките на час и половина имаш усещането, че придобиваш ново светоусещане за същия този твой живот, който припознаваш на сцена. Но това е и вид фикция, някакъв талантливо проведен life coach на сцена, който по-трудно се удържа в живота.

Успяваме ли да намерим близост в свят на отчуждение? Страхът да не останеш сам ли кара да търсим другия или съвместимостта е прост вселенски закон.

Според мен по-големият проблем е не е, че не успяваме да намерим близост, а че тази близост е краткотрайна и плод на определена ситуация. Липсата на дългосрочна опора, да не кажа вечна, е белег на съвременния човек или поне на този от драматургията, която поставям.

Живее ли съвременният човек в особена екзистенциална празнота и къде дебне спасението?

Кризата на смисъла в действителност е белег на времето, в което живеем, а може би и на мястото. Разбира се, не само на него, но ми прави впечатление, че вече за рождени дни или някакви други празници си пожелаваме освен „здраве“, и „смисъл“. Като че ли живеем в перманентен страх от неговото изчезване. А спасението звучи просто – именно в неговото намиране, каквото и да е то.

Режисираш вече доста години. Какво те връща всеки път в театъра. Има ли нещо или случай, в който си искал да избягаш, да дишаш “чист” въздух, да разредиш театралната прах?

Разбира се. Често гледам на всяка моя работа като за последна. Без да изпадам в типичните сантименталности, но театърът е чудесно нещо, много важно както за цялото общество, така и за хората, които го правят. Обаче изисква специално отглеждане, не търпи инерности и излишни зависимости.

В твоята работа често присъства темата за границата – морална, лична, социална. В кое представление тя беше най-трудна за очертаване?

В някои от ранните ми спектакли имаше средства от „in-your-face” жанра, към които след това съм имал морални въпроси. От по-новите например промененият финал на „Обществен враг“ накърни идеалистичния идеал у някои хора, но по време на репетиции това изглеждаше единственият възможен финал. Също така веднъж имахме случай на прекъснато представление на „Частици жена“ поради припаднал зрител точно след сцената с раждането. За щастие ситуацията бързо се оправи, но шокът от влиянието на симулирана реалност над истинската остана.

Кое представление ти е коствало най-много лична цена – не като труд, а като вътрешно преживяване?

Може би „Серотонин“ - първо заради личното ми пристрастие към Мишел Уелбек, но и заради това, че там освен режисьор, бях и продуцент и драматург, а резултатът, мисля, беше максимално близо до заложеното в проекта. И всичко това в прословутата ковидна 2020-та година, през която спирахме на няколко пъти репетиции и не знаехме какво въобще се случва с цивилизацията ни.

Лекотата в поставянето на един спектакъл признак ли е за успешен процес? Или тъкмо обратното - гониш предизвикателството, непрекия път?

Знам само, че трудността в репетиционния процес не носи непременно качество. Това е малко остаряла нагласа за правене на театър. Всеки процес е различен, с различни типове трудности и специфики. Ако е лек – чудесно. Но го има и обратното - хубаво преживяване също не значи хубав спектакъл.

Разкажи ни за работата и избора на актьори! Какво ти е важно да притежава един актьор?

Чувствителност. Тук много неща може да се кажат, но ако нямаш способност да разбираш на клетъчно ниво хора, ситуации, драматургии, всичко става много по-трудно за работа.

Какво мислиш за разделението между комерсиален, щатен и независим театър? Театърът простира ли се в тези кодове или е добър и лош в същността си, независимо от категориите?

Изкуствено и ненужно разделение, самият аз съм работил във всички възможни институционални формати. Но то се поражда от нещо по-тревожно - от безумната и неструктурирана среда, в която всеки се опитва да оправи както може. Крайно време е да има някаква културна политика, много се говори за това. Не е нормално да има толкова липси – и смислови, и икономически, и артистични, а същевремнно да се гони свръхпродукция за продажба на билети. Не е нормално младите артисти да плащат наеми за мазета без театрален дух, а най-хубавите сцени за съвременен театър да се закриват, да стоят празни или да се ползват за друго.

 Какво е халтура за теб? И въобще какво мислиш за “хигиена на актьора”? Как се пазиш от лесносмилаемия продукт?

Не знам, може би халтура е да правиш театър, когато истинските подбуди са заместени от нещо друго - власт или суета, за пари дори не говоря, мисля, че за театър не е релевантно. А и сами по себе си тези неща също са нормални, ако не са изпразнени и от друго съдържание.

Ходиш ли на театър и какво гледаш?

Да, много често ходя. Гледам всякакви неща. Извън България също. Напоследък обаче дори аз не мога да смогна да изгледам доста неща тук. Просто е невъзможно, макар и винаги да съм бил любопитен към работата на колегите си.

Имаш редица награди. Какво мислиш за тези признания и въобще не е ли суетата вповече в театралните среди? Как гледаш на това?

В интерес на истината нямам нито една персонална награда от основните местни награди тук, макар и да имам много номинации. Разбира се, често ставаме свидетели на тенденциозност, на политика, а и на случайност. И въпреки тези притеснителни неща и въпреки суетата, не трябва и да се подценяват съвсем наградите. Не съм видял например някой британски артист да подцени награда „Оливие“ например, за кино награди да не говорим. Т.е. реалистично гледам на всичко това.

Върху какво работиш в момента?

Скоро започвам репетиции на „Интер Алиа“ на Сузи Милър.

В какво вярваш безотказно?

В нуждата от вяра, независимо дали в човек, в Бог или в театър.

За какво мечтаеш?

Каквото и да кажа, ще е непълно. Мечтая мечтите просто да могат да стават реалност, да няма нереализирана хубава енергия.

Фотографии