Разговор с Петър Вълчанов.

С киното на Андрей Звягинцев трудно може да се води „безопасен“ разговор. Филмите му поставят човека срещу държавната машина, срещу разпада на чувствата и срещу една реалност, в която достойнството изглежда все по-излишно. Сравняван още от „Завръщане“ с Андрей Тарковски, Звягинцев съчетава библейска притча, социална критика и хипнотична визуална поезия, за да изследва самотата, страха и моралната пустота на съвременния свят. В този разговор говорим за „Левиатан“ като протест, хроника и предупреждение, за Путинова Русия, за корупцията и институционалната жестокост, за силата на актьорското присъствие и внушителния пейзаж в кадрите на Михаил Кричман, както и за това защо киното на Звягинцев продължава да звучи тревожно актуално и днес.

Да почнем рязко. Мислите ли, че в тази Русия – на Андрей Звягинцев, човешкият живот няма никакво значение?

Напротив – има огромно значение. Той изследва процеса на неговото болезнено смачкване.

Звягинцев е обявен за наследник на Андрей Тарковски още с дебюта си „Завръщане“. Как четете сравнението между двамата?

Чета го като нещо напълно естествено. За мен филмът, в който може би Звягинцев най-силно демонстрира почит към творчеството на Тарковски, е „Изгнание“, но това е мое субективно усещане. Нямам претенцията за експертност на кинокритик.

Филмите му са пропити с библейски притчи и социален коментар. Доколко религиозните препратки засилват смисъла?

Определено дават мащаб. Превръщат конкретната история в универсална – не просто случай, а модел на човешка съдба.

Поетичността и „красотата на тъгата“ дорисуват ли реалността, или я заменят?

По-скоро я дорисуват или надграждат, в различна степен. Разбира се, при филм като „Изгнание“ може да се говори и за замяна. Но във всяка една история се усеща колко здраво авторът стъпва върху реалността.

След „Левиатан“ в Русия се появиха обвинения. Смелост ли е този филм, протест или хроника?

И трите. Ако беше само протест, щеше да остарее. Но той работи и като хроника, и като притча – затова продължава да звучи толкова вярно.

Мнозина разпознават Путинова Русия. Как гледате на това днес?

Днес филмът се гледа още по-тежко. Това, което тогава можеше да се възприеме като метафора, сега изглежда почти документално.

Как резонира „Левиатан“ днес, 11 години по-късно?

Още по-въздействащо. Защото не става дума само за власт, а за машина, която иска да се откажеш от достойнството си.

Страхувате ли се от съвременната празнота и отчуждение?

Страхувам се и се вдъхновявам едновременно.

Как гледате на актьорската игра и има ли паралел с нашата школа?

Когато актьорът е автентичен и не играе, а живее в ролята, няма значение нито школата, нито националността.

Да погледнем към операторската работа – как „вървят“  кадрите?

Респектиращо. Вдъхновявам се от автори като Звягинцев, които успяват с такава дисциплина и контрол да изградят комплексни кадри, чрез които водят наратива, а същевременно съхраняват непринудеността и спонтанността на действието.

Назоваването на проблемите помага ли?

Да, прекратява самозаблудата. Но не решава проблема.

Кой е любимият Ви негов филм и защо?

„Завръщане“ – силна и въздействаща история. Партитурата на третото действие направо ме отнесе.

„Елена“ – невероятна работа в изграждането на живи, многопластови човешки образи.

„Левиатан“ – епичен, тъжен, пропит от отчаяние, макар и с тънка, горчива усмивка разказ за сблъсъка на малкия човек със системата. За обръщането на моралните стойности. Любима ми е сцената, в която героят разбира, че жена му му изневерява…