Правдолюб Иванов, Мариела Гемишева, София Грънчарова, Невелин Иванов, Биляна Токмакчиева, Филип Бояджиев, Кирил Буховски, Ина Добрева, Stodara, Ив-Кристиан Ангелов, Виктор Антонов

Изложбата „Пред огледалото“ изследва идентичността в свят на постоянни отражения, екрани и самонаблюдение. Тя разглежда огледалото не като средство за самопознание, а като механизъм, който моделира образи, роли и усещания за „Аз-а“. Вдъхновена от идеята за идентичността като динамичен и непрекъснато променящ се процес, изложбата поставя въпроси за автентичността, социалните маски и вътрешните конфликти, породени от нуждата да бъдем разпознати и приети.

Как се отнасяш към публичността и въобще суетата на артиста? Занимава ли те тази тема или се съсредоточаваш конкретно върху контекста на съдържанието и посланието на работата си?

Публичността е сложно понятие - тя засяга определени режими на образи, изпълнения на роли и очаквания, както и непосредствената общност в събитието. Последното е основен материал за работата ми, останалите - мои страхове и притеснения. Трудно ми е около хора, както и с изграждането на видимост, но мисля, че е именно от суета, но това се случва и извън изкуството. Май гладът за признание винаги е бил водещ при мен, но колкото повече се приближавам до работата си, толкова повече намирам възможности да се грижа за нея, а не за несигурностите си.

Ако самопознанието е загубило интимността си притискано от съвремие на непрестанна показност, то къде ти намираш днес автентичността?

Във възможността ни да бъдем раними и да се показваме като незавършени или нерешени пред другия чрез съзнателност и целенасоченост в контакта. Автентичността ми се струва непреодолима - под маските, навиците, стреса, комплексите, ние сме това, което сме. Не съм наясно колко търпение е нужно обаче, за да можем да го приемем. Надявам се, не за всеки е толкова сложно.

Огледалото сякаш изменя функцията си - то вече далеч не дава само отражение на образа ни, а едновременно сякаш отчуждава. В този ред на мисли - криво ли е огледалото на днешния ден?

Като че ли вече ползваме камерите си за огледала. Днешният ден не вижда себе си, а фотографира повърхността си. Струва ми се, че дълбочина, която се разгръща върху плоскостта на огледалото и в интенцията на погледа към него, липса от отношението ни към образа в кадъра. Огледалото по-скоро служи за задаване на въпроси от мястото, на което си, докато камерата предоставя възможност за външен поглед, който в последствие интернализираме. Може би тук започват изкривяванията.

Съзнателен ли е изборът на индивидуална съпротива в обществото ни или е част от общо статукво, “модно клише”, което не достига до резултати?

Не знам дали съм наясно какво значи съпротива наистина и не знам къде се разполага индивидуалното спрямо нея. Предвид обстоятелствата, предполагам всички сме в един или друг режим на съпротива, но за да бъде тя ефективна се изисква осъзнатост и целенасоченост.  Съществува и друг проблем - радикалната съпротива е там и тя има своята видимост, която обаче се обезценява в циркулацията на образи. Насилието и безпомощността се нормализират в съзнанието на хората, ставайки клишета сами по себе си. За да достигнем резултати, съотносими на проблемите, ще ни трябва много повече любов.

Търсиш ли бунт в твоето творчество?

Стоя върху руините на много по-цялостни и смислени бунтове, от този заседнал в мен, но това е и художествената традиция, в която раста. Започвам да се привързвам към една идея, когато почувствам страх от мисълта да я реализирам. Това е началото. Отвъд това ми се иска да предизвиквам - както хората, така и себе си. Как обаче изграждаш смислено предизвикателство? Не мисля, че хората трябва да се бунтуват, а да чувстват и мислят. Бунтът е последствие.

С твоя пърформанс ти се изправяш срещу най-крайните страхове. Поправи ме, ако греша! Какво “виждаш” в тъмното?

Хаха! Има далеч по-страшни неща от частичната и краткотрайна сензорна депривация. В тъмното виждам натрапчиви мисли, несигурности и фантазии, но те са по-скоро жалки и изискват грижа и търпение.

Разглеждаш темата за конфликта със самия себе си и от друга страна обикването на страни от нас, от които искаме да избягаме. Харесваш ли това, което виждаш в огледалото?

Не. Надявам се да се науча да се обичам, но мисля, че ще отнеме още много време.

Разкажи ни за работата по изложбата?

Концепцията много се промени. От началото бях замислил да прекарам от три до пет пълни дни в резервоара, но съображения за сигурност промениха концепцията, и то след като времето беше напреднало доста. Почувствах се много разочарован и ми се искаше да се оттегля. Но изкуството е нещо, което се прави с хора и исках да бъда отговорен към това. Личните ми чувства са нещо различно от формата на работата - това е разграничение, което трябваше да овладея. В крайна сметка съм щастлив - от как се получи работата, от помощта, която получих, от възможността да бъда с хора по този начин.

Какво най-много те впечатли в работите на останалите участници?

Елегантната работа с формата при Стодара, Кирил и Правдолюб; ранимостта на София; възможността да науча нещо за Ина, Филип и Мариела Гемишева през работите им; грижовността на Невелин и естетическите нагласи на Били и Виктор. Изглежда разглеждам работите като огледала на авторите и всъщност оставам впечатлен от самите тях.

Коя твоя версия разпознаваш като най-истинска и ранима и позволяваш ли да я разкриваш пред останалите? Кой си пред огледалото? Кой си когато никой не те наблюдава?

Не мисля, че човек и истина са в проста зависимост. Намирам се за един доста нуждаещ се от внимание и одобрение човек, нещо, което се разкрива от само себе си. В огледалото съм тяло, а сам съм нещо неопределено. Може би някаква долина.

Според теб кой е най-честният път към формирането на автентична идентичност без фалш и поза? И възможно ли е да удържим на това в една непрекъснато променяща се и атакуваща социална среда?

Бъди честен, главно към себе си, не си спестявай неудобства в постъпките и думите. Не е нужно хората да те харесват. С достатъчно повторения може и да се изтръгнеш от условията.

Разкажи ни за преподавателската работа, с която се занимаваш извън проектите! Какво ти дава?

Това е шестата и вероятно последната ми година като преподавател. В началото ми даваше чувство за мисия, малко гордост и увереност. Радвах се да бъда учител. Скоро започнаха разочарованията, объркването, съмненията, стрес. Вече не съм в състояние да взема каквото и да е от децата, не мисля, че ставам за учител повече.

Как гледаш на съвременната културна сцена у нас? Мислиш ли, че авторовите търсения са адекватни и съизмерими като качество с нивото на световната такава?

Сцените действат като израз на представите и проблемите, но и на материалните условия в дадена група. Съизмеримостта ми се струва проблематична тук, но аз нямам добър поглед върху изкуството в чужбина. Мисля, че все пак се сравняваме твърде много - както в интернационален, така и в локален план и това ни ограничава. Такъв е моят опит. Но за хората, които творят тук предполагам е изключително сложно. Не мисля, че мога да правя оценки.

Върху какво работиш в момента?

Върху това да напусна работа.

В какво вярваш безотказно?

“Земята ще бъде рай - ще бъде”

За какво мечтаеш?

Да се науча да живея със себе си.

 

Фотографи: Мари Вацова, Биляна Токмачиева, Михаела Аройо, Калин Серапионов