Работите с Георг Жено отдавна, още от театър Реплика. До каква степен вече успявате да се разбирате “без думи” и да сътворявате на сцената?

За мен лично, работата с Георг и моите най-близки хора от „Реплика“ (Благой Бойчев, Ованес Торосян, Ивайло Драгиев, Милена Ерменкова, Боряна Йовчева и Ирина Андреева) през годините след излизането ми от Академията до днес, е изиграла най-сериозна роля в изграждането ми като актьор и като творец въобще, формирала е в голяма степен вкуса ми, изразните ми средства, нещата, в които вярвам в изкуството. И ми е малко мъчно, че сякаш малко хора видяха нещата които направихме през годините с Театър „Реплика“ и Георг, защото беше много смислен път. А и вече сме различни – и ние, и Георг. Но това, което ни свързва (и заради което направих това огромно отклонение), е точно това безрезервно доверие и свобода по време на процеса, които сме изградили с годините.

Ролите са писани специално за вас! Това с какво задължава и с какво респектира актьора?

Приятно е да го знаеш. И май дотам. Не мисля, че ме е респектирало или задължавало, в крайна сметка хората в салона не се интересуват дали е писано за теб или не, а да им разкажеш убедително историята на твоя герой. Аз винаги съм обичал процеси, в които постоянно се пресичат границите между персонажите и личността на актьорите. Ще разкажа една лична история. Преди години направихме късометражен филм с актьора Тодор Близнаков, за един артист, останал извън театъра, който не може да спре да ходи там. И този филм, за съжаление, се превърна в пророчески за Тошко, не след дълго след това беше уведомен с смс, че е пенсиониран и от другия сезон може да си остане вкъщи. Тошко си отиде скоро след това. Години по-късно Георг ми каза, че този филм го е накарал да напише този образ за мен. Сигурно и с Боряна и Ованес има подобни истории. Георг е способен да чете добре хората, което за мен е основно качество, което трябва да притежава истински добрият режисьор.

Доколко свободни се чувствахте по време на репетиционния процес?

Напълно свободни, разбира се, в рамките на конвенцията режисьор – актьори. Т.е ние се чувствахме свободни да предлагаме абсолютно всичко, което ни родят главите и дори бяхме окуражавани да го правим, но всички знаехме, че накрая Георг и Настя (съавтор на текста и художник на представлението) ще вземат крайното решение. И това е доста освобождаващо. Доста се смяхме на тези репетиции и малко поплакахме.

Боряна Йовчева е твоя съпруга, Ованес почти твой роднина 🙂, как се работи със семейство на сцената?

Това е неописуемо удоволствие. Аз често се шегувам, че съм страшно благодарен на Георг, че ми е отредил ВИП мястото да гледам тези прекрасни артисти от нулевия ред, на метър от тях. Да си на сцената с някого, когото толкова много обичаш и знаеш, че и той те обича и че ще направи всичко, за да изглеждаш ти добре на сцената, за да те „възвиси“, е нещо несравнимо. А Ованес ни е кум, така че не ми е почти роднина, ама си ми е истински.

Образът на твоя персонаж е за онези хора в театъра, които са “невидими”, но без които нищо не е възможно. Какво е онова нещо, което характеризира хората работещи зад кулисите и тяхната неповторима отдаденост?

Ето това ми е любимата тема. Аз от много години изпитвам направо нездрав интерес към хората зад кулисите. Защото да, всички които правим театър, си знаем през какво минаваме, колко е трудно в някои моменти, и мизерно, и несигурно, но ние, актьорите, знаем , че целият труд накрая ще получи признанието си - в аплодисментите, в погледите на хората, във вълнението, което виждаме, че сме успели да предизвикаме. И това някак осмисля всички жертви. Но истината е, че ние сме го постигнали заедно с всички „невидими“ хора зад кулисите, които след представление никой не забелязва. Нас често ни чакат развълнувани близки или непознати,  а тези хора просто си събират багажа тихо и се прибират по домовете си. И въпреки това не можеш да си представиш вълнението и отдадеността им по време на спектакъла, те го“ живеят“ заедно с нас и едновременно с това не спират да се грижат, за да се чувстваме максимално добре. Може би аз съм разглезен от това, че последните ми представления все са в този малък театър – семейство – 199. Но всъщност вярвам, че навсякъде по театрите е пълно с такива отдадени невидими хора, които истински обичат изкуството, извън суетата, а просто заради самата магия, и заради грижата. Знаеш ли, че Роси (асистент-режисьорката в 199), почти винаги преди представление ни оставя по едно бонбонче на гримьорките – никой не я кара, просто тя иска да ни стане хубаво. И винаги помни всеки детайл по-добре от самите нас – колко точно да е пълна бутилката от която отпивам, в кой джоб точно да бъде този или онзи реквизит. И ти усещаш, че някой се грижи за теб, мисли за теб, а и за спектакъла. И за да не става прекалено сладникаво – в театъра също така е пълно с директори – мерзавци, комплексирани типове, както и актьори с болно его. Като навсякъде.

Суетата ли пречи понякога на актьора да се посвещава “тихо” и безпрекословно, без много шум? Мислиш ли, че показността, дори не в лош смисъл е в известна степен пристрастяваща? И пречи ли тя на актьора или е нещо естествено, част от професията?

Суетата пречи много, когато се превърне в усещане за превъзходство, когато е резултат от разминаването между представата за себе си и истинската ти стойност. Иначе няма какво да се лъжем, всички ние сме водени от желанието да бъдем одобрени, харесани, да направим неща, които да предизвикат емоция в отсрещния. Мисля, че това е естествено, че е в голяма степен пристрастяващо (на това дължим и гигантското въздействие върху живота ни, което рязко придобиха социалните мрежи) и че не е лошо, стига да е в някакви прилични граници. Иначе имам лека съпротива към „безпрекословното“ посвещаване на актьора. Според мен актьорите в никакъв случай не трябва да са безпрекословни, независимо от авторитета срещу тях. Те винаги трябва да са търсещи, съмняващи се, спорещи и според мен така се случват най-истинните неща.

В представлението ставаме свидетели на 7 миниатюри представящи 7 процеса на репетиции на монолога на лейди Макбет. Водени сме през 7 театрални трансформации изпълнени с много хумор, но и прям, честен сблъсък с идеологиите на протичащото време. Разкажи ни за работата по спектакъла. Трудно ли се води толкова динамичен поглед към една толкова  класическа пиеса?

 Георг и Настя осъществиха доста мащабно проучване, което започна може би година преди първата репетиция. Срещнаха се с всички живи режисьори, които са посягали към Макбет или поне тези,  до които достигнаха. Изчетоха доста материали, дори Настя започна да чете и на български. Те двамата страшно обичат България и искаха да подходят много откровено и в дълбочина към българската театрална действтелност. На нас ни беше много хубаво да ровичкаме в детайлите, да търсим истории, да правим преки или косвени препратки към хора и събития, които познаваме, или за които са ни разказвали много. При всички случаи, както винаги когато работим заедно, сме се опитвали да бъдем докрай честни.

Мислиш ли, че твоят образ е непоправим мечтател или е по-скоро нестихващ двигател на една вечна страст и любов към театъра?

Може би е по-скоро второто. Всички, които се занимаваме с театър, си спомняме първите моменти (обиконовено в тийнейджърските години), в които сме били приласкани от изкуството и бързичко, без много съпротива, сме се предали. И този пламък си гори и до днес – понякога по-буйно, понякога по-тлеещо. Богдан (моят герой) също е получил от този „наркотик“, „закачил“ се е и няма спасение. Голямата разлика между мен и него, е че при него се е превърнало в нездрава, саморазрушителна амбиция през голяма част от живота му, докато при мен театърът никога не е бил на всяка цена.

Какво мислиш за противоречията на хода на времето или с други думи властта, надмощието, страховете, възторзите, предателствата променят ли се с времето или едни и същи са страстите и демоните на хората?

Мисля, че трябва още повече да поживея, за да мога да съм категоричен в такива изводи. За момента имам усещането, че нещата с хората и времето са по-скоро циклични. Неща, за които предишните поколения са се борили и извоювали, които ние сме приели за едва ли не даденост,  изведнъж вече не са толкова сигурни, отстъпват на други, уж преболедувани , докато се стигне до крайност и отново се върнем към предишните. За момента усещането ми е, че емпатията, състраданието, грижата за другия, толерантността, рязко отстъпиха назад, може би най-остро от Ковид насам и съвсем отчетливо след началото на войната в Украйна. Социалните медии превзема мозъците на хората, най-вече на по-възрастните. Плашещо ми е в какви страшни глупости вярват хората, само за да отрекат очевидни неща, които не пасват на представите им. И си мислят, че някакви страшни конспирации са разкрили. Например наскоро един наш режисьор и бивш директор на театър се жалваше, че искат да ни ислямизират, понеже му се показала реклама на дамски бански костюм с хиджаб във фийда. А може би и аз просто остарявам и закърнява непоправимата ми вяра в хората. Не знам. Май не ти отговорих точно на въпроса J.

Нека поговорим за днешния ден. Как ти се отнасяш към съвремието ни в частност - културния живот в страната ни. Какво най-много не достига?

На мен лично най-съществено не ми достига хората на изкуството да заемат категорични позиции по обществени, социални и политически теми. Сякаш в нашата, българска, културна действителност, се е приело за норма артистът да е аполитичен, да не се бута много-много между шамарите, да си мълчи, защото, видиш ли, не разбира от тези неща. И ако някой си позволи да изяви по-категорично глас, на него се гледа едва ли не като на някакъв маргинал, изперкал и „защо му е сега това“. А това да си чувствителен по всякакви социални несправедливости и да не се страхуваш да го изразяваш, е важна част от характеристиката на актьора, според мен. То е и пряко свързано с функцията на изкуството. Не вярвам в „аз изразявам своята позиция с ролите си“. Човече, ти играеш в нещо овехтяло, ужасно ти личи, че  нямаш търпение да свърши, за да се прибереш вкъщи, каква точно позиция изразяваш? За времето, в което аз битувам в тези среди има устойчиво изместване на фокуса все повече в посока на „изкуството е повече за забавление и разтуха, отколкото, за да се натоварваме с някакви тежки теми, той животът ни и без това е тежък“. Нямаш си представа колко хиляди пъти съм чувал подобни твърдения. И проблемът е,  че и държавата с действията си не виждам да се съпротивлява на това. Дори напротив. Когато театърът, извън някои малки островчета на смисъл, се превърне в място, където хората просто да видят на живо звездите от сериалите, това е сериозен проблем.

Според теб театърът в подем ли е или се движат нещата някак по инерция?

Не ми остава време да гледам толкова много театър, колкото бих искал. Но от това, което виждам, трудно бих говорил за подем. За мен театърът трябва да бъде реакция на проблемите на мястото и времето си, да бъде винаги остро актуален, провокиращ зрителите, даже и когато говорим за класическа драматургия. Актуалността и ексклузивността са единствените му оръжия срещу постоянния медиен шум, който ни залива от екраните в джобовете ни и от телевизора. На фона на това, което казах на предишния въпрос, за съжаление, не виждам такъв порив в нашия театър. Стоим си основно в познатото, сигурното, дори донякъде конформисткото и това е тревожно. Разбира се, има и изключения, но би ми се искало да са повече.

Какво мислиш за разделението на щатен, комерсиален и независим театър и отразява ли се това на качеството на продукцията?

Хубаво е, че нещата се назовават вече по този начин и това неформално разделение е очертано. Макар да съм представител най-вече на независимия сектор и да съм се изградил като артист изцяло в него, няма да вляза в разединителна позиция. Според мен и трите имат своето място и своята роля.  Това, което най-много се отразява на качеството на продукцията е хроничното недофинасиране на културата въобще и философията, че културата е някакъв придатък към туризма (неслучайно се мъчиха наскоро пак да ги обединяват), да се забавляват там нещо хората. Ако държавата не възприеме, че културата е инвестиция в бъдещето, както и образванието, както и спорта, ние винаги ще си останем в кьошето. Разчита се на това, че в този сектор има най-много хора, които ужасно много си обичат професията и затова винаги могат да направят още един и още един компромис. Нашата гилдия също носи вина, че се е стигнало до това унизително положение. Защото сме се съгласявали на това. Не искам да съдя никого. Само мога да си представя колко по-трудно е било да си актьор през 90-те, например.  Има нужда от качествена промяна на идеята за какво ни е въобще тази култура. И ние трябва сме активни и изискващи. И чак тогава да помислим как да се разпределят ресурсите така, че тези, които ровят в трудните теми, в непопулярните текстове, в новите форми, да имат поне някакви базови условия да го правят спокойно, а не да са в ежедневна борба дали да съществуват като артисти или да се чудят как да си платят сметките. Защото сега, особено в независимия сектор, е точно така.

Какво за теб е халтура?

Нещо, което правиш само за пари, въпреки, че не вярваш естетически в него.

В какво вярваш безотказно?

В любовта, в семейството, в приятелството. И в това, че колкото и да си се зъбим понякога и да се лаем като уплашени кутрета, ние, хората, сме създадени за обич, за ласка, за грижа.

За какво мечтаеш?

Здраве и хармония за близките ми. Пътешествия, изкуство. И този свят да се освести навреме, преди да сме си причинили ужасните неща, на които също сме способни.

 

 

 

Фотографи: Яна Лозева, Фелия Барух, Иван Дончев, Михаил Михайлов, Agnieszka Czapi Trzepizur.