Истинският свят започва с въображението
Елица Петкова е куклен режисьор, завършила актьорско майсторство и режисура в НАТФИЗ. Нейните спектакли „Джелсомино в страната на лъжците“ и „Невидимият Тонино“ са отличени с награда „Икар“ за куклен спектакъл, а „В лунната стая“ по Валери Петров печели Наградата на публиката „Икар“ 2026 и получава номинация за най-добър куклен спектакъл.
Кукленият театър е първа среща с магичността на сцената, нов свят на чудеса и въображение. Там, където неживата материя оживява в пространство на тишина, която говори, а поезията се превръща в чудато преживяване. Именно „там“ Елица Петкова открива своя театрален език – в историите, които не поучават, а ни връщат към онова крехко и истинско място, където чувствата са най-честни и не се страхуваме да се изправим пред тях.
В този разговор говорим за света на Валери Петров, за самотата като пространство за мечти, за любовта към литературата, за децата като най-взискателната и правдива публика и за убеждението, че най-важното в театъра не е жанрът, а способността да задава въпроси и да търси отговори.
Имаш ли твоя Лунна стая? И за какво мечтаеш там?
Ха, не съм се замисляла. Ако лунната стая е там, където мечтаем, май моята е навсякъде. Много обичам да мечтая в трамвая, така както си пътувам. Мечтая усилията да имат смисъл, да сме общество, което цени можещите и се стреми да е повече от вчера. Да виждаме смисъл в „ние“, а не само в „аз“. Съвсем сериозно!
Страхуваш ли се от тишината или, напротив, именно в нея чуваш отговори — често по-разбираеми от многословните?
Страхувам се от тишината, да. Много мисли има в нея и не са всичките светли.
Нека се пренесем в света на Валери Петров. С какво те завладя той? Чувстваш ли се уютно в неговия свят? Намираш ли там точните въпроси и своите отговори?
О, за мен това бе много интересен процес. Прочетох „В лунната стая“ в академията, когато търсех заглавие за дипломната си работа и си признавам, че ми се стори доста скучна и 10 години по-късно, когато я прочетох отново, я разбрах и се влюбих в нея. Много е вълнуваща, когато си достигнал до момента, в който си способен да проумееш децата, или иначе казано, когато ти вече не си дете. Особен е светът на Валери Петров, защото, за да можеш да го пресъздадеш за деца, трябва да си пораснал достатъчно, за да разбереш същността на децата. А, и да ги обичаш, всичките.
Разкажи ни за постановката „В лунната стая“. Как работихте с екипа и как изградихте този особен свят?
За мен това беше първото представление в Общински куклен театър Благоевград и си прекарах страхотно. Хаха! Колегите в Благоевград са страхотни – амбициозни, отдадени и търсещи. Намерих приятели там определено. Създадохме света трудно, защото е поетичен, а ние сме се отдалечили от поетиката, но смятам, че се справихме добре. И сега, като се замисля за спектакъла, се сещам колко съм и до днес впечатлена от Наталия Петкова, която играе Роси, как ювелирно води куклата и каква способност има да изчезва зад нея и да забравяме, че там има човек. И за Денис Николов, който дори не е куклен актьор, а с каква любов и самоотверженост работи с куклите. За Александър Станковски и Виктор Кападжиев, които откриха една нова своя душевност, и разбира се, за Цвети Николова, която също като мен бе за първи път в този театър, а се вписа, все едно от векове е там.
Започваш с актьорско майсторство, но се пренасочваш към режисура. Какво те накара да смениш посоката?
Моят учител, доцент Петър Пашов, той ме насочи. Благодарна съм, признателна. Когато бях втори курс, доц. Петър Пашов така между другото ми каза да си избера откъс за изпита по режисура и така… избрах си! Ха!
Завършила си при доц. Петър Пашов и проф. Жени Пашова. Какво взе от тях — не само като професионален инструментариум, а и като морален компас?
Много се надявам да съм успяла да взема нещо от моя учител. Помня уроците и ги прилагам, но за морала аз нямам думата. Други само могат да кажат взела ли съм нещо или не.
Историята на момиченцето в пиесата история за самотата ли е или за въображението, мечтите и полета?
Историята за мен е урок за чувствата. За самотата е, но и за това, че самотата може да ни даде свобода да мечтаем и да чувстваме всичките си чувства и най-важното да ги приемем.
Страшна ли е самотата? Или можем да я превърнем в убежище?
За мен е страшна, аз намирам спокойствие в семейството си. Но и обичам да съм сама, да почета книга, да помисля. Знаете ли, мисля, че няма един отговор на този въпрос.
Мислиш ли, че днес сме по-самотни? И ако е така — дали липсата на въображение и това, че позволяваме отчуждението помежду ни да надделее, е истинската причина?
Днес по-самотни от кога? От вчера ли? Не знам, да си призная. Липсва ни стремеж, а това ни прави разединени и съответно самотни. Поуплашени сме, ядосани, притеснени за утре, това ни отчуждава. А въображението трябва да го оставяме на мира, особено при децата, то е толкова важно, колкото математиката!
Кой според теб е най-силният коз на кукления театър? Това, че борави с въображението с широки шепи, мистичността, детската душевност — или нещо друго?
Ха, най-силният коз на кукления театър са децата, неговата основна публика. Те ни предизвикват да сме достатъчно добри, за да сме достойни за тях. Нали знаете, за децата трябва като за възрастни, но по-хубаво!
Интересуваш ли се от драматичен театър? Мислиш ли, че днес разделението между драматичен, куклен и изобщо жанров театър не е твърде условно?
Интересувам се, определено да. Обичам театъра. За мен единственото разделение в театъра е за кого е, но и не какъв е.
Какво е халтурата за теб?
Нещо направено без мисъл, само за пари.
Какво мислиш за разделението между комерсиален, щатен и авторски театър? Има ли според теб ясна граница между тях?
Ох, даже не знаех, че има толкова видове театър. Ха! За мен има добър и друг театър. Това е.
Имаш поредица от награди. Ласкае ли те това? Дава ли ти различен тласък в работата или истинската оценка идва от друго място?
Да, ласкае ме и няма как да е друго, но не ми дават тласък. Тласък ми дава стремежът към по-добро. По-добро за всички!
Какво те води, когато избираш материала, върху който ще работиш — сюжетната линия, посланието, полето на въображението или всичко това заедно?
Води ме любовта ми към литературата, а аз я обожавам. Вълнението ми като читател е определящо в избора ми на материал. Има някои книги, нали знаете, четеш ги и ги виждаш пред очите си, те определено са добър материал за театър. Знам, че ако на мен ми е интересно и вълнуващо, значи ще се превърне в добра пиеса!
В какво вярваш безотказно?
Безотказно вярвам в моженето! Вярвам, че всеки може повече, отколкото мисли или отколкото му се казва. Повече и то много повече, стига да има кой да вярва в него!
Фотограф: Александър Богдан Томпсън