Разговор с Йохана Траянова
Какво се крие зад образа, който обществото очаква от мъжа? Колко от онова, което чувства, си позволява да покаже и колко остава заключено в пространството между личното преживяване и социалната роля? В изложбата „ТОЙ“ Йохана Траянова търси отговорите не чрез представата за мъжествеността, а чрез срещата с отделния човек – с неговите спомени, емоции, противоречия и уязвимости.
Поредица от мъжки портрети, в които черно-белият образ, звукът и пейзажните форми изграждат различни пластове на човешкото присъствие. Зад видимото се появява един друг портрет – вътрешен, понякога крехък, наранен, но истински. Портрет, който не се стреми към съвършенство, а към автентичност.
В разговор с Йохана Траянова говорим за обществените очаквания и за нежната съпротива срещу тях, за смелостта да бъдеш уязвим и за онези редки човешки срещи, в които можем да свалим защитите си.
Експозицията е интимно „писмо“ до Него – визуален почерк на разбиране и дълбоко общуване.
С какво най-силно се разминава днес социалният образ на човека с неговата същност?
Сегашната социална атмосфера, дигитално присъствие и непрестанна свързаност в обществото ни кара да изграждаме образи, които да бъдат “харесвани”, образи, които са винаги “щастливи”, всичко е “наред”, въпреки нарастващата тревожност, тъга, уязвимост. В обществото не е “позволено” да бъдеш потиснат, да бъдеш нещастен, да споделиш болката си, защото обществото иска да вижда само позитива. Може би това спомага за така силното разминаване между истинския “аз” и обществения ”аз”.
Какви компромиси правим най-често със себе си заради общественото русло?
Мисля си, че често нараняваме самите себе си, заради другите. Често ни е страх да се самоизразим напълно, саморазкрием, да покажем цялата гама на емоциите, които изпитваме… може би защото не сме сигурни дали човекът отсреща е готов да поеме цялата ни палитра. И тук не говорим само за по-тежките моменти и емоции, дори щастливите си състояния не можем да изживеем докрай, защото “какво ще кажат хората” някак ни спира. Така ли е?
Мислиш ли, че вътрешният свят става все по-неразпознаваем под натиска на статуквото?
Не мисля, че става неразпознаваем, може да остава по-дълбоко скрит, по-трудно външен човек да стигне до вътрешния свят на друг индивид. Но със сигурност всеки го носи със себе си и със сигурност всеки стига до своя вътрешен свят в моментите, когато е сам.
Правиш поредица от мъжки портрети, в които търсиш индивидуалността в различните нюанси на черно-белия образ. Какво те учуди в отговорите, които намери?
Най-много се впечатлих от искреността, от споделянето, от това как всеки един портретуван разкри свои много лични, много интимни моменти, случки, спомени. Чувствах се сякаш имам достъп да надникна в толкова много различни вселени и да видя те самите как съществуват, чувстват и мислят. Беше истинска магия.
Защо според теб мъжът се страхува да покаже уязвимостта и крехкостта си?
Не се страхува, по-скоро “не му се позволява”. Свидетел съм как още от деца на момчетата им се говори - и то от майката, от бащата - тези така важни фигури за формирането на един индивид, “какво плачеш, ти си момче!”. Щом в семейната среда ти не можеш да покажеш истинските си чувства, то какво остава за обществото? Много интересно е наблюдението, че мъжът, след като е събрал голям житейски опит, бил е “силен”, “издръжлив” и “стабилен”, сякаш изминалите години, моменти и събран живот му разкриват колко голяма сила е всъщност да си уязвим. Колко голяма сила е “да умееш да споделяш емоциите си”, да говориш за тях. Та, не е страх, обществено неразрешение е, което силните нарушават.
Как звуците и пейзажните форми променят първичния портрет и го превръщат във втори, „вътрешен“ портрет?
Чисто на асоциативна линия. Във звуците има разказ - чуват се думите на портретувание - чрез отделни думи, словосъчетания и изречения се очертава цял един разказ, разказван от мъжа, в който той споделя за щастието, тъгата, уязвимостта, метаморфозата от момче в мъж, какво е мъжът, много силно присъства и образа на жената - както в думите им, така и в природните елементи. Защото мъжът не може да бъде разглеждан сам за себе си, той все пак е част от света, в който съществуват и жените.
Случи ли се нещо неочаквано в разговорите, които проведе?
Неочакваното, както споменах и малко по-рано беше именно така откровеното разкритие на всеки един от участниците. Толкова красиви искрени разговори, толкова красиви хора, които не се притесняват да говорят за всичко, което изпитват, което се е случвало и което мислят, че трябва да се случи. Наистина много се впечатлих от откровеността, тя е много ценна и според мен все по-рядка в днешно време.
С отделянето на емулсията и разкъсването на образа какво основно се губи? Запазва ли се центърът — същественото?
Според мен същественото е - крехкостта, оставената травма, опитът за лечение, белезите оставени ни от живота, именно разкъсаният образ, нараненият камък говорят за това - че всички ние сме живи организми, които непрекъснато се променяме и никога не сме перфектни…, а и не трябва да бъдем, важното е да сме истински.
Имаме ли нужда да се разкриваме бързо пред другите? Не е ли по-важно пластовете на вътрешния ни свят да се откриват постепенно? Не е ли в това магията на очакването при срещите помежду ни?
Мисля, че имаме нужда да бъдем честни и искрени. Да не покзваме образ, който мислим, че ще се хареса, а да покажем това, което сме. Показвайки това, което наистина сме, това, което наистина чувстваме и мислим, позволяваме на магията да започне - магията на чистите и красиви човешки връзки.
С какво ще помниш процеса по създаването на тази изложба?
С интимността, деликатността, искреността, отдадеността на всеки един портретуван. Създаването на тази изложба беше една магия, която се случи само и единствено благодарение на всички участници, които ми се довериха. За което невероятно много им благодаря. Мисля си, че е важно да говорим за НЕГО, за това какво той чувства, за неговите емоции, защото той е от плът и кръв, както сме и ние - жените. Той не е камък..., той е истински и истински са и всички емоции, които минават през него.
В какво вярваш безотказно?
В любовта!
За какво мечтаеш?
Изкуството винаги да има силата да води до промяна.
фотограф - Йохана Траянова и Деян Цвятков