Ивайло Драгиев завършва НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ в класа на проф. Пламен Марков. Част е от трупата на театър „Възраждане“, асистент по актьорско майсторство, съосновател на театрално сдружение „Реплика“ и едно от лицата зад популярния проект „Айде БГ“.

Отвъд професионалната си биография, Ивайло ясно изразява своята гражданска позиция, любопитството си  към света и способността да говори открито за темите, които вълнуват съвремието.

В свят, в който различията все по-често се превръщат в повод за противопоставяне, той продължава да вярва в разговора, в силата на личния пример и в онова, което ни свързва като хора.

Разговаряме с Ивайло Драгиев за ролите на сцената и в живота, за търпимостта като необходимост, за мечтите, които си струва да преследваме, и за България – страната, която продължава да бъде неговата отправна точка, независимо накъде го отвеждат пътищата.

Връщам те доста назад. Участието ти в Тилт. Този филм остава един от най-запомнящите се. Летящ старт за теб и цяла компания от вашия клас в Академията. Да си представим, че никога няма да можеш да гледаш отново Тилт. Какво ще ни кажеш за него?

„Тилт“ беше първият ми голям досег с киното и една от основните роли в кариерата ми. Имах щастието да играя редом с хора, с които съм учил четири години – мои приятели и колеги. Това беше и един от първите български филми от новата история на киното ни, който разполагаше с наистина сериозен бюджет. Благодарение на това продукцията беше реализирана на изключително високо професионално ниво и се отличаваше с качество, което рядко се срещаше по онова време. На зрителите, които все още не са гледали филма, бих казал, че става дума за истински европейски продукт – филм, който си заслужава да бъде видян както заради посланието си, така и заради майсторството на режисурата, заснемането и монтажа. Надявам се и заради актьорската игра. За мен „Тилт“ винаги ще остане един от най-светлите спомени, свързани с актьорството – заради работата с толкова близки и любими хора и заради невероятната режисура на Вики Чучков.

Завършваш при проф. Пламен Марков. Какво взе най-ценно от НАТФИЗ и въобще би ли препоръчал това място на децата си ;)?

Да, имам честта да съм завършил при проф. Пламен Марков и проф. Ивайло Христов – двама преподаватели, от които съм научил изключително много. От проф. Марков научих как да анализирам една сцена, усвоих най-важните принципи на занаята, наречен актьорска професия, и разбрах колко важни са дисциплината и професионализмът. Той ме научи как да работя с различни режисьори и да се адаптирам към различни творчески подходи и изисквания. От проф. Ивайло Христов пък научих безброй тънкости на актьорската игра – работата в детайла, изграждането на образа, превъплъщението и най-вече удоволствието от самия процес на играта на сцена и пред камера. Що се отнася до въпроса дали бих препоръчал НАТФИЗ на децата си – ако те самите изберат този път, разбира се, че бих го направил. Според мен НАТФИЗ е най-доброто учебно заведение в България за изучаване на актьорско майсторство, както и на театралните и филмовите изкуства като цяло. Но никога не бих ги насочвал към тази професия насила. Това е избор, който трябва да дойде от тях самите – от собственото им желание, интерес и любов към изкуството.

Разкажи ни за театър Реплика. Ясна концепция, авторови послания, силна драматургия. Какво още?

Театър „Реплика“ започна като един студентски проект, който с времето прерасна в нещо много по-голямо. Създадохме го след завършването си в НАТФИЗ, в период, в който все още нямахме своя професионална реализация. Заедно с Милко Йовчев, Ованес Торосян и Благой Бойчев решихме да направим нещо независимо, различно и смело. Идеята ни беше да представяме театрални форми, текстове и теми, които по онова време липсваха или бяха твърде рядко срещани на българската сцена. За съжаление, до голяма степен това важи и днес. Искахме да създадем пространство за по-различен театър – такъв, който провокира, задава въпроси и търси нови начини за общуване с публиката. С времето обаче театър „Реплика“ се превърна в нещо много повече от независима театрална трупа. Той се превърна в своеобразен семеен проект – дете на любовта към театъра и на приятелството между четирима съмишленици, които вярваха в една и съща идея. Именно тази близост, доверие и обща страст към сцената са в основата на всичко, което сме създали през годините.

Имаш късмета да си приятел с колегите си? Огромен шанс впрочем. Поправи ме, ако греша!

Аз не само съм приятел с колегите си от театър „Реплика“, а вече мога да кажа, че сме и истински роднини. През годините отношенията ни излязоха далеч извън рамките на професионалното партньорство и приятелството. Аз съм женен за сестрата на съпругата на Милко Йовчев – Боряна Йовчева, която също е част от театър „Реплика“. Мой кръстник е Благой Бойчев. А аз и Християна сме кумове на Ованес Торосян и съпругата му Милена, която също е част от нашия театър. Така че ние наистина не сме просто колеги и приятели – ние сме семейство. Често се шегуваме, че „Реплика“ е един истински шуробаджанашки театър. Но зад тази шега стои нещо много ценно – близост, доверие и връзки, изграждани с години. Именно те са една от причините театърът да продължава да съществува толкова дълго време.

Играеш на много сцени. Какво мислиш за театъра в момента - тук и сега. Как се развива според теб?

Според мен развитието на театъра в България е напълно логично и закономерно. То се случва постепенно, може би не толкова бързо, колкото на всички ни се иска, но посоката е добра. Радващото е, че се появяват все повече млади режисьори, които са склонни да рискуват, да експериментират и да търсят нови форми на изразяване. Те не се страхуват да провокират публиката, да задават въпроси и да изследват различни театрални езици. Именно това е двигателят на развитието на всяко изкуство. Макар че по-леките и развлекателни заглавия продължават да имат своето място, все по-често можем да видим и стойностни спектакли, които не се стремят единствено да забавляват, а и да провокират размисъл. Те поставят важни теми, търсят диалог със зрителя и оставят следа след края на представлението. Затова смятам, че българската театрална сцена върви по един стабилен и добър път. Разбира се, винаги има какво да се желае и какво да се подобрява, но вярвам, че развитието е налице и че през следващите години ще виждаме все повече качествени и смели театрални проекти.

Какво мислиш за разделението и умерения конфликт между щатен, комерсиален и независим театър?

По-голям конфликт винаги съществува, когато от едната страна има хора, които работят на заплата, а от другата – хора, които сами изкарват средствата си и чиито доходи зависят пряко от това колко играят и колко публика успяват да привлекат. В единия случай държавата субсидира даден театър или културен институт, а в другия важи принципът: каквото сам създадеш и заработиш, това можеш да сложиш на масата. Напълно нормално е между тези два модела – държавния и независимия – да възникват различия в гледните точки и определени напрежения. Това обаче не е проблем, характерен единствено за театъра. Подобни процеси съществуват във всеки сектор и във всяка държава. Според мен както субсидираният, така и независимият и комерсиалният театър имат своето важно място. Разнообразието от форми и модели е полезно както за артистите, така и за публиката. Най-важното е хората, които работят в сферата на културата, да бъдат достойно възнаграждавани, за да могат спокойно и пълноценно да се отдават на своята мисия. Защото културата е едно от най-важните неща, които ни определят като общество. Тя съхранява нашата идентичност, история и ценности и е онова, което ни отличава от всички останали.

Ходиш ли на театър?

Когато имам възможност, се старая да посещавам театрални представления и други културни събития. Напоследък това се случва по-трудно, защото сме с две деца и голямо куче, а организацията у дома не винаги позволява на мен и съпругата ми Християна да излизаме заедно. Обикновено единият остава вкъщи с децата, а другият може да си позволи да отиде на театър или на друго културно събитие. Въпреки това, при всяка възможност гледам да следя какво се случва на театралната сцена и да посещавам стойностни спектакли. Последното представление, което гледах, беше „Викове от подземието“ – моноспектакълът на Йордан Ръсин. Това е спектакъл, който горещо бих препоръчал на всеки любител на театъра.

Какво за теб е халтура? И как се опазваш “чист”?

Понятието „халтура“ е доста разтегливо и всеки вероятно го разбира по различен начин. За себе си обаче съм намерил една сравнително ясна дефиниция. Ако говорим за театър, за мен халтура е всяка постановка, която няма добавена стойност. Постановка, която не се опитва да задава въпроси, да провокира размисъл или да остави нещо у зрителя след края на представлението. Спектакъл, чиято единствена цел е да предизвика първосигнална реакция – най-често смях – без да предлага нищо отвъд това. Разбира се, няма нищо лошо в забавлението само по себе си. Но когато единствената цел е продажбата на билети, без стремеж към художествена стойност, смисъл или послание, тогава според мен вече можем да говорим за халтура. Вярвам, че всяко произведение на изкуството трябва по някакъв начин да бъде полезно на своята публика – било то като я разсмее, разтърси, накара да се замисли или да погледне на света по нов начин. Когато това липсва и остава само търговският елемент, тогава изкуството губи голяма част от своята същност.

Разкажи ни за Християна - твоята съпруга и Айде.бг . Какво е да споделяш личното си щастие?

Християна е моето най-голямо вдъхновение, най-големият ми коректив, най-силната ми подкрепа, най-добрият ми приятел и най-голямата любов в живота ми. Тя е и майката на децата ми – човекът, с когото споделям всичко най-важно. За мен е истинско щастие, че мога да съчетавам личния и професионалния си живот с любимия си човек. Знам, че много хора не биха могли да работят с половинките си и дори не си го представят. При нас обаче е точно обратното. Ние работим най-добре именно когато сме заедно. Допълваме се по начин, който трудно бих могъл да опиша. Всеки от нас има своите силни страни и именно съчетанието между тях ни позволява да постигаме резултатите, които постигаме. Ние сме части от едно по-голямо цяло и вярвам, че през годините сме доказали както на себе си, така и на околните, че този модел работи. А ако има нещо, което стои в основата на всичко това, то е любовта. Защото когато има любов, доверие и взаимна подкрепа, човек може да постигне много повече, отколкото някога е вярвал, че е възможно.

Наскоро беше сред участниците в спектакъла по идея на Боряна Йовчева “Да живее, България” Какво ще кажеш за идеята? С какво те предизвика?

Спектакълът „Да живее България“ е една огромна провокация. Дори не съм сигурен дали може да бъде определен единствено като театрална постановка. За мен той е по-скоро своеобразен социален експеримент, който се случва пред очите на публиката и с нейно участие. Най-интересното за мен като участник в този проект е възможността да се срещна и да вляза в истински диалог с хора, които имат коренно различен житейски опит, различни убеждения и различна гледна точка към света. Независимо дали става въпрос за политически, социални или културни различия, ние заставаме един срещу друг със собствените си принципи и разбирания. Голямото предизвикателство и едновременно с това голямата стойност на спектакъла е да намерим общ език въпреки тези различия. Да успеем да стигнем до разговор, до взаимно разбиране и до някаква форма на консенсус по най-важните въпроси за нашето общество. В крайна сметка „Да живее България“ е опит да си отговорим на въпроса какво всъщност е България днес, от какво има нужда и кои са най-сериозните предизвикателства пред нея. И може би най-ценното е, че ни показва как хора с напълно различни възгледи могат да си подадат ръка и да намерят обща посока, независимо от всичко, което ги разделя.

Мислиш ли, че търпимостта между радикално различните хора е необходима? Или по-скоро сблъсъкът “ражда” истината?

Разбира се, че търпимостта между хора с различни възгледи е необходима. Днес в България наблюдаваме прекалено висока степен на радикализация. Все по-често се създава усещането, че всеки, който не мисли като нас, автоматично се превръща в наш враг. Според мен това е огромна грешка и една от основните причини за разделението, което виждаме в обществото. Логиката „ако не си с мен, значи си срещу мен“ е изключително опасна. Тя не създава условия за диалог и развитие, а води единствено до конфронтация. Подобни нагласи, независимо дали идват от крайнолеви или крайнодесни политически среди, задълбочават разделението и правят намирането на общи решения все по-трудно. Историята многократно е показала, че разделението рядко води до прогрес. Най-често то води до противопоставяне, до изключване на определени групи и до отслабване на обществото като цяло, до фашизоидни структури. А едно общество може да се развива само когато различните хора успяват да разговарят помежду си и да търсят общи цели, въпреки различията си. За съжаление, днес диалогът често е прекъснат. Причините са много – от фалшиви новини и външна пропаганда до манипулации в социалните мрежи, ботове и различни форми на информационно влияние. Всичко това допринася за създаването на език на омразата и на постоянно противопоставяне. А именно диалогът би трябвало да бъде това, което ни свързва. Защото, както гласи девизът, изписан на сградата на българския парламент – „Съединението прави силата“. Вярвам, че това не е просто исторически лозунг, а принцип, който е актуален и днес. Ако искаме да вървим напред като общество, трябва да намираме повече неща, които ни обединяват, отколкото такива, които ни разделят.

Искаш ли да отговориш на въпрос, който аз не се сещам да задам? 🙂

Ако трябва аз сам да си задам въпрос, който не беше зададен в интервюто, той вероятно би бил: „Кой е любимият ти футболен отбор?“ Отговорът е много лесен – Ливърпул .

Обичаш кучетата? Защо?

Защо обичам кучетата е въпрос, на който трудно мога да дам рационален отговор. Просто ги обожавам. Още от дете мечтаех да имам куче, но за съжаление в моето семейство това не беше възможно. Затова, когато с Християна получихме първата възможност да си вземем домашен любимец, и двамата без колебание казахме „да“. Вместо да купим куче, решихме да спасим едно животинче от улицата. Това животинче се казва Сириус и с времето се превърна в 32-килограмово огромно куче с доста особен характер и собствено мнение по почти всеки въпрос. Сириус е част от нашето семейство и ни носи безкрайно много радост (и проблеми :)) всеки ден. Но любовта към животните за нас е нещо повече от това просто да имаш домашен любимец. Това е отношение към света около нас. Именно затова се опитваме да възпитаме същото и у нашите деца – да нямат страх от животните, но и да изпитват уважение към тях. Да разбират ценността на живота, на природата и на всяко живо същество. Защото вярвам, че отношението ни към по-слабите и беззащитните е едно от нещата, които най-добре показват какви хора сме всъщност.

В какво вярваш безотказно?

Безусловно вярвам в Господ. Вярвам в любовта, вярвам в науката, вярвам в семейството си и в приятелите си. Смятам, че човек има нужда от опорни точки в живота – неща, които му дават смисъл, посока и сила в трудните моменти. За мен това са именно вярата, знанието и хората, които обичам. Вярвам, че науката и вярата не са непременно противоположности, а различни начини да търсим отговори на големите въпроси. Вярвам също, че любовта е най-силната движеща сила в живота на човека и че именно семейството и приятелите са хората, които ни помагат да бъдем по-добри версии на самите себе си. А ако днес съм човекът, който съм, голяма заслуга за това има и съпругата ми. Благодарение на нея съм станал по-търпелив, по-осъзнат и по-добър човек. Тя е човекът, който ежедневно ми напомня кое е истински важното в живота.

За какво мечтаеш?

Мечтая за ужасно много неща. Всъщност още от дете съм човек, който се опитва не просто да мечтае, а и да превръща мечтите си в цели, а след това и в реалност. За щастие, до този момент животът е бил доста щедър към мен и много от нещата, за които съм мечтал, са се случили. Ако трябва да посоча една голяма мечта, тя е да имам възможност да пътувам още повече, отколкото пътувам сега. Обичам да откривам нови места, нови култури и различни гледни точки към света. Но колкото и далеч да ме отвеждат пътешествията, винаги искам да се връщам обратно в България. Мечтая и за нещо много по-голямо – страната ми да бъде място, за което хората говорят с гордост. Иска ми се думата „България“ да звучи уверено и достойно в устата на собствените ѝ граждани, а не като повод за оправдания, разочарование или срам. Мечтая да бъдем истински свободни – не само като общество, но и като хора, които поемат отговорност за живота и бъдещето си. А най-вече мечтая децата ми да бъдат щастливи. Не е важно какъв път ще изберат или какво ще решат да правят. Важното е да намерят своето място в света, да бъдат добри хора и да живеят живота си с радост, смисъл и любов.

1. "Жана Д'Арк" - фотограф: Росина Пенчева. Режисьор: Петринел Гочев. ДТ Габрово. 

2 и 3. "Обикновено чудо" - фотограф: Адриана Янкулова. Режисьор: Бюрхан Керим. Театър "Възраждане"