Разговор с Калоян Трифонов.

Калоян Трифонов завършва НАТФИЗ в класа на проф. Маргарита Младенова. Започва професионалния си актьорски път в Драматичен театър - гр. Пловдив, а от 2024 г. е част от трупата на Народен театър “Ив. Вазов”. Познат е още и от малкия екран. Наскоро прави и ключова роля в сериала “Вяра, надежда, любов”.

Калоян Трифонов следва пътя си и естествено открива актьорската професия. Рисуването, движението и търсенето на израз намират своето продължение на театралната сцена.

В разговора ни той говори без поза и без излишна категоричност – за дисциплината и свободата, за съмнението като двигател, за нуждата да останеш честен в професия, която постоянно те поставя на границата между форма и истина.

Здравей, да започнем от самото начало? Как реши да ставаш актьор?

Решението не дойде като гръм от ясно небе, а по-скоро като постепенно осъзнаване. Аз съм учил изобразително изкуство в училище. След което много години акробатика / фрийрън / паркур. Винаги съм имал нужда да се изразявам, дали чрез движение, рисуване или слово. В един момент разбрах, че актьорството събира всичко това в едно.

Кое от студентските години остана като траен вътрешен ориентир? Какво взе от НАТФИЗ и мислиш ли, че Академията те подготви добре за професионалната театрална и кино сцена? Какво дължиш на учителите си?

НАТФИЗ не е просто обучение - това е сблъсък със себе си. Най-важното, което ми даде, е дисциплината да търся истината в ролята/персонажа дори когато е неудобна. Подготви ме не толкова за „готовия свят, а за това да мога да се адаптирам в него.

Имал съм дълъг период в живота, в който не съм имал достатъчно работа и това да можеш да се адаптираш и да съхраниш себе си е от огромно значение.

На учителите си дължа посоката - те не ти дават готови отговори, а те карат да си задаваш правилните въпроси.

За кино - не ме е подготвяла, както и почти всички колеги. Дано нещо се промени някога.

 Какво изгражда един актьор повече - дисциплината или свободата?

Истината е, че едното без другото не съществува. Дисциплината ти дава рамката, а свободата - живота вътре в нея. Без дисциплина си хаотичен, без свобода – механичен. Хахах. Според мен актьорът трябва да балансира между двете.

Рисуваш. При това много хубаво, детайлно и с фин и прецизен почерк. Защо не избра Художествената академия? 😉

Рисуването винаги ще е част от мен, но актьорството ми даде по-голямо поле за изразяване. Там има движение, партньорство, риск - нещо, което ме дърпа повече. Не съм се отказал напълно, все още рисувам но по-рядко. То си остава за цял живот. 😉

Рисуването за теб друг език ли е или продължение на актьорството?

По-скоро друг език на същото нещо. Едното е застинал момент, другото е жив процес, но и двете идват от едно и също място. Когато съм напрегнат ми действа разпускащо.

 Рисуваш портрети на известни личности, често актьори. Имаш ли свои кумири сред тях или по-скоро се пазиш от идеализиране на чужди образи?

Има хора, които ме вдъхновяват, но не ги идеализирам. По-интересно ми е как мислят и как работят, отколкото да ги слагам на пиедестал.

Голям почитател бях и винаги ще съм на Иван Славков - Батето, Бог да го прости.

Танцуваш. Разкажи за последното представление на Мила Искренова в Народния театър. С какво е по-различно?

По-различното е, че не разчита на очевидното. Там всичко е много вътрешно и изисква различна концентрация. Не е просто движение, но и създаване на атмосфера и усет за епоха… Тя е адски интересна личност, за мен беше привилегия да работя с нея! Изключително деликатен и фин човек.

Театърът днес място за истина ли е или за интерпретации на истини?

И за двете. Истината минава през интерпретация, но ако я няма истината, всичко остава само форма. Но вече сме чували и фразата “всеки сам си преценя“ -  така, че както се казва - кой както иска да го разбира. Хаха.

Имаш ли усещането, че българската сцена търси нов език или по-скоро се опира на вече познати форми?

Мисля, че има търсене на нов език, но и връщане към познатото. Вече има и много спектакли и независими проекти, които точно с това се занимават. Според мен има „движение “. Но това е нормално - новото често идва през преосмисляне на старото.

Да поговорим за “Вяра, Надежда, Любов? Какво ще оставиш за себе си след сериала? Как те промени това предизвикателство?

Оставя ми опит и увереност. Научи ме да работя по-бързо и да се доверявам повече на процеса, режисьора и не на последно място на себе си. За мен до сега това беше най-мащабният процес от снимки, научих много - надявам се тепърва да прилагам наученото.

Има ли граница, която не би прекрачил в името на една роля?

Да - всичко, което е без смисъл и е самоцелно, за мен няма стойност. Важно е да има причина.

Българското кино върви ли към по-дълбок разказ или към по-широка публика?

Опитва се да намери баланс. Има и двете посоки и мисля, че това е здравословно. В момента както виждаме, едното без другото не може... поради ред причини и обстоятелства в държавата. Но ето, че имахме вече един страхотен сериал „Те, вълните.“ Там именно беше заложено адски много на детайла и по- дълбокия разказ. Така че според мен вървим в добра посока.

Какво според теб прави един актьор необходим за киното днес?

Един актьор става необходим, когато не просто изпълнява роля, а носи присъствие, което не може да бъде заменено. Това е комбинация от автентичност, чувствителност към партньора и способност да „мисли“ в кадър. Днес, когато всичко е по-бързо и визуално наситено, истината в поведението става още по-ценна. Камерата улавя и най-малката фалшива нотка, затова необходим е този, който умее да бъде органичен, да слуша, а не само да показва.

Виждаш ли образите си първо визуално или намираш кода към ролята през действие и текст?

По-скоро тръгвам от действието и текста. Там е логиката, там е гръбнакът. Визуалният образ идва след това - като естествено продължение. Когато разбера какво иска персонажът, какво го боли и какво крие, тогава тялото само започва да реагира, да търси форма, жест, поглед. Визията не я налагам - тя се появява.

Какво мислиш за актьорската интуиция - лъже ли понякога или ти й се доверяваш напълно?

Интуицията е много силен инструмент, но не е достатъчна сама по себе си. Понякога може да те подведе, ако не е подкрепена с работа и анализ. За мен най-доброто е балансът - първо се доверявам на интуитивния импулс, а после го проверявам през текста, през режисьора, през партньорите. Така се ражда нещо истинско, а не просто импулсивно.

Какво означава за теб „успех“ в момент, в който си в движение, а не в равносметка?

Успехът за мен е усещането, че съм на правилното място в точния момент. Не е награда или признание, а вътрешно спокойствие, че вървя в посока, която има смисъл за мен. В движение успехът е процес - това да не губя любопитството си и да не спирам да се развивам.

В какво вярваш безотказно?

Вярвам най-много в мене си. Хахах. И в това, че ако влагаш време, внимание и честност в нещо, рано или късно то се отплаща. Вярвам и в срещите – че правилните хора идват в точния момент и те променят, ако си отворен за това.

За какво мечтаеш?

Това не се казва. Апелирам всеки да мечтае!

Фотографи: Лили Йотова, Петко Мавродиев