Разговор с Лора Тенчева
Силна енергия, ярко присъствие и позиция, която не се страхува да бъде заявена. Лора Тенчева е от онези млади актриси, в които усещаш не просто желание да бъдат на сцената, а необходимост да търсят, да се съмняват, да се провалят и отново да започват. Пътят ѝ през „Сфумато“ минава през „ПЛАТОНoff“, „Мислещите тръстики“, „Носталгично дивертименто“, „Вирхова приказка“, „За явленията и съществуванията“ и „Митове за крал Макбет“ – различни светове, но една и съща жажда и копнеж за смислен театър.
Говорим за Брехт, за свободата на независимия артист, за халтурата като наркотик, за отговорността да бъдеш част от обществото и за онова, което остава след спектакъла – тишината. Защото Лора вярва, че най-смислените неща се случват именно в паузите.
Наскоро в Театрална работилница „Сфумато“ се състоя показът на ателието на Жанет Спасова – VER-FREMDUNGS-ЕФЕКТ. Какво означаваше за теб срещата с Брехт и как този процес промени начина, по който гледаш на актьорската игра?
Аз се срещнах с Брехт през Жанет Спасова за пръв път на сцена. Нашата работа не обслужи нито едно клише за него - че е студен автор, че няма чувство за хумор и така нататък. Жанет е супер заразителна, строга, но грижовна в това, което правихме. За жалост имахме много малко време заедно.Сигурна съм, че имаше още много какво да ни покаже и надявам се в бъдеще да се срещнем отново. Пристрастена съм към ателиетата, защото не толкова променят начина, по който гледам на актьорската игра, ами са едно чудесно напомняне за надежедневието. Те ме карат да се чувствам атлет на духа, както казва Арто.
Бертолт Брехт размества пластовете в развитието на театъра и мисленето за него. Смяташ ли, че днешният театър все още има силата да пробужда критично мислене?
За мен днешният театър не е в най-добрите си години, но в крайна сметка той е огледалото на днешния човек, с идеите и търсенията му. Вярвам, че се образува жажда и нужда около мита за театъра в идеалния му вид и се надявам да има достатъчно съвестни и смели артисти, за да се постигне.
Смяташ ли, че обществените събития днес са крайъгълен камък за развитието на театралната сцена? С други думи – достатъчно социално ангажирана ли е артистичната прослойка?
Би трябвало, но не всички са достатъчно ангажирани. Страхувам се, че в днешно време сред масата от млади хора е модерно да си загледан в себе си. В същото време виждам, че хората, занимаващи се с изкуство, се опитват да лекуват тази зараза, имайки отношение към обществения ред. Според мен няма как да твориш, без да си социално ангажиран.
Според теб младите хора имат ли ясна визия за границите в изкуството? Докъде се простира вкусът и откъде започва пошлостта – има ли мяра за това?
Не знам за всички млади – може би не. Но моят приятелски кръг, хората, с които съм учила, други млади колеги – имат яснота, визия и съвест за изкуството. Според мен мярата е да се съпоставя с нещо божествено и сакрално. За пошлостта не искам да говоря, защото това вече не е предмет на изкуството, ами е занемарен потенциал.
Какво за теб е халтурата?
За мен халтурата е като наркотиците – мислиш си, че ти дава ентъртеймънта, от който имаш нужда, за да забравиш тежкото ежедневие за кратко, и после си тръгваш празен.
Какво мислиш за разделението между авторски, щатен и комерсиален театър?
За жалост, в днешно време и авторският, и щатният театър много често могат да бъдат комерсиални. Но ако се отстраним от тези паразити – щатният театър ти дава сигурност, трупа, работа, но понякога си принуден да правиш какво ли не. Аз никога не съм била на щат, така че това са клиширани предположения и слухове от колеги. Докато при авторския – всичко е на живот и смърт, родено от много силно желание, идея, хора които искат да работят заедно и не са готови на компромиси.
Участваш в множество заглавия в Театрална работилница „Сфумато“. Работиш изключително активно. Трудно ли е?
Трудно е, не по лош начин, понеже всеки път наново трябва да докажеш позицията си на артист. Не е както, ако си на щат, да те разпределят и като труженик да си изпълниш задълженията. Например много важни спектакли за мен са „За явленията и съществуванията“ и „Вирхова приказка“, които създадохме с режисьора Ростислав Георгиев. Там за първи път, още преди появата на самата идея до вече готовото представление, съм участвала активно, което си е друг вид обучение, ангажираност и самочувствие.
Какво е да идваш от школата на проф. Маргарита Младенова и проф. Иван Добчев – отговорност, мисия, стабилност, естетика, дълбочина… или нещо друго?
Всичко изброено, по някакъв начин и бреме, защото не можеш да падаш под летвата след това, както казват те. Това са ми първите авторитети - изключителни хора, с извънредна естетика на екстатичния театър, която си е тяхна запазена марка. Аз ще запазя всичко научено от тях в артистичния ми код и ще се опитвам да го надграждам по мой си начин.
Сравняваш ли ролите си като по-малко или по-вълнуващи, или гледаш на всеки процес с еднаква отговорност?
На всеки процес гледам с еднаква отговорност и вълнение. Това е привилегията да си независим артист – да избираш какво искаш да правиш и да присъстваш безрезервно.
Кое остава по-дълго в теб – тишината след спектакъла или аплодисментите?
Тишината. Както е при Бекет, а и не само – най-смислените неща се случват в паузите.
В края – разкажи ни за началото. Какви бяха годините ти в Академията? Какво „открадна“ оттам?
Академията нямаше да е нищо особено, ако нямах късмета да попадна при Младенова. В този смисъл тя е моята „Академия“, или по-скоро „Сфумато“. Влязох в НАТФИЗ по време на карантината и първата година беше кошмарна, понеже всички часове бяха онлайн. Но като изключим това, ми беше много трудно да разбера какво се иска от мен през първите години. С други думи, се научих да се провалям и да правя грешки в една чудесна среда, където грешката може да се използва като инструмент. Чак към трети курс станах трудоспособна и самостоятелна.
Какво очакваш да ти се случи на сцената? Какво ти се играе? С кого ти се работи?
Нищо не очаквам. Искам да съм част от смислени процеси със смислени хора, които не се надяват на случайността. Вече знам какво харесвам на този етап, но съм отворена за новото. Имам няколко човека, с които обичам да работя, и се надявам да се появяват и нови.
За какво мечтаеш?
Свързвам мечтаенето с много дълъг и мъчителен процес, някъде в далечното невъзможно бъдеще. Но да речем, че наивно си мечтая за свят без агресия и страх.
В какво вярваш безотказно?
Вярвам, че човекът все пак няма да се превърне в подпалвачите от „451 градуса по Фаренхайт“ и другите противни персонажи с промити мозъци от телевизорите, които през нощта убиват за удоволствие. Чакам, както ги назовават в съня на Разколников, „нови хора – чисти и различни“.
Фотографи: Яна Лозова, Сима Биволарска, Димитър Крумов, Павлина Илиева, Кети Райкова