Разговор с Мария Сотирова.

Срещаме се с актрисата Мария Сотирова. Пътят ѝ минава през школата на Малин Кръстев, след което попада в НАТФИЗ в класа на проф. Пламен Марков. След завършването си, Мария записва магистратура в СУ „Св. Климент Охридски“ и там поглежда от друг ъгъл към изкуството.

Между сцената и екрана, Пловдив и София, личният избор и естественият ход на нещата, Мария Сотирова върви по своя път с постоянство и остра чувствителност. В този разговор търсим не само биографията зад ролите, но и онова, което остава невидимо – актьорското хладнокръвието като мяра за органика на сцената, неспирното любопитство, рисковете и мечтите.

Връщам те малко назад. Разкажи ни за школата на Малин Кръстев! Как се запали по театъра?

Школата беше моето убежище. Първият ми истински досег с театъра. Място, в което успявах свободно да изразявам себе си и да се откривам. Да споделям може би най-съкровените, най-уязвимите и най-тъмните части от себе си зад паравана на героя, който трябваше да пресъздам. Там успявах да си позволявам да съм едно безкрайно любопитно, пораснало дете, да играя с лимитите си, да тествам границите си. Да разбирам повече за себе си. Не на последно място, там открих хора, които и до днес са част от живота ми. Хора, които мога да нарека свои приятели. Нашата връзка и любов устояха във времето. Затова бих казала, че за мен Школата е начало на много неща — на любовта ми към театъра и на едни от най-красивите приятелства, които имам и до днес. 

Завършваш при проф. Пламен Марков. Кой е най-ценният урок, който остави за себе си след Академията?

Не знам, много ми е трудно да посоча едно нещо като най-ценен урок след Академията. Много време мина оттогава. Но има няколко момента, които са се запечатали в съзнанието ми. Едното е мисъл на Иванка Бенчева: „Смело и смахнато“. Струва ми се, че това е много важно в нашата професия — да бъдем смели, да си позволяваме да бъдем безразсъдни и да скачаме в дълбокото, дори когато не знаем какво се крие на дъното. 

Другото нещо, което помня, е момент, в който проф. Марков ми каза: „Мария, бъди спокойна и хладнокръвна.“ И това също смятам за важно. Героят може да бъде страстен, да изпада в крайности, но самите ние трябва да можем да ръководим процеса. Да не позволяваме емоцията да ни завладее до степен, в която губим способността да контролираме ситуацията. Отново става въпрос за тази тънка игра с лимитите — да влезеш изцяло в образа, да позволиш всичко да премине през теб, да се разкриеш и оголиш, но едновременно с това да останеш хладнокръвен, да не губиш усещането си за ритъм, партньор, контакт, публика. И може би третото нещо е нещо, което Пенко Господинов ми каза. Каза ми, че ще ме нарече истинска актриса чак след 40-годишна възраст. Тогава не го разбирах. Днес си мисля, че може би е искал да ме предпази от желанието за бързи резултати, бързи победи, бързо признание. И това ми се струва важен урок — да останеш на пътя и дори когато нещо ти изглежда като провал, да имаш силата да го видиш не като край, а като начало.

Може би точно тези три неща помня най-силно и усещам като определящи ме и до днес.

Учиш магистърска програма „Литература, кино и визуална култура“ в СУ „Св. Климент Охридски“. С какво по-теоретичният поглед върху изкуството ти помага в практическата работа?

Не мисля, че мога да посоча конкретен момент в работата си и да кажа: „Това ми го даде магистратурата в Софийския.” Но съм с ясното съзнание, че ме е обогатила.

Има актьори, които, струва ми се, залагат повече на своята първичност и неподправеност. Това действително може да бъде много пленяващо. Има немалко примери, включително за непрофесионални актьори и натуршчици, които са правили блестящи роли в киното. Но често ми се струва, че след това този опит трудно може да бъде повторен или надграден. Тъй като той, като че ли остава в рамките именно на това, което човекът вече е — неговата природа. Като че ли липсва възможността да се допусне нещо отвъд себе си. И в този смисъл аз сякаш повече симпатизирам на мислещите актьори. И това не означава, че те са лишени от всичко изброено дотук, а по-скоро, че го надграждат. Те четат, интересуват се, имат обща култура и критична мисъл. И именно това им позволява да работят отвъд очевидното, отвъд хоризонталната логика на нещата. Да търсят различни пластове в един образ, да допускат противоречия, да гледат на ситуацията от повече от една гледна точка. Струва ми се, че именно в тази посока магистърската програма ми помогна най-много — да разширя въображението си, да имам един по-дълбок и по-широкоспектърен поглед върху работата си, а и върху света изобщо.

Разкажи ни за Пловдив и театъра. Смело вървиш в актьорския си път — какво те води към целта? Или по-скоро естествено следваш посоката?

Пловдивският театър е началото на професионалния ми път и мястото, на което се срещнах с едни от най-големите имена в българския театър. Там научих много и изиграх първите си големи роли. А какво ме води? По-скоро естествено следвам посоката. Води ме любопитството и неспирното ми желание да се занимавам с това. Като че ли това е единственото нещо, към което интересът и любовта ми не са отслабвали с времето.

Нека поговорим за работата ти с Крис Шарков. В „Непоносимо дълги прегръдки“ правиш изключително силна роля в много дълбок и екзистенциален текст. Разкажи ни за работата по пиесата и за репетиционния процес!

Благодаря ти, това е едно от любимите ми представления. Репетиционният процес, както и самият спектакъл, бяха една сбъдната мечта. Отдавна исках да работя с Крис, а текстът на Вирипаев… Той е любимият ми съвременен драматург. И всичко това в комбинация с щастието да срещнеш такива партньори на сцената — хора, които те провокират и с които взаимно се вдъхновявате, с които си мерите силите в най-хубавия смисъл на думата, които те карат да се съмняваш в лесните решения, с които не вървите по вече утъпкани пътеки… 

Общо взето - 10/10. 

А и самият факт, че отидохме до Берлин по наша инициатива, за да заснемем кадри, които да влязат в спектакъла и ни отне точно 1 минута да сме единодушни и да си кажем “Айде, правим го”… Мисля, че казва достатъчно. Беше специално. 

Наскоро беше премиерата на „Бариерата“ по Павел Вежинов. Как прескачате „бариерата на посредственото мислене“?

Трудно ми е да обобщя. Бих си позволила да говоря единствено от свое име. В спектакъла играя две роли, едната от които е олицетворение именно на шаблонното мислене, на страха от непознатото. Тя борави с готови формули, с готови отговори. Другият образ е нейният абсолютен антипод. Тя търси отвъд видимото, допуска недопустимото. И може би прескачането на бариерата на посредственото мислене не се състои в отричането му, а в това да не демонизираш посредствения човек, да не заемаш морално висока позиция, а да приемеш другия като друг.

Номинирана си за поддържаща роля за „Берлин, Берлин“.. Признание. Какво мислиш за наградите и суетата в актьорските среди?

Суетата е неизбежна част от нашата професия, но не мисля, че това непременно е нещо лошо, стига да не се превръща във водещ мотив.

Разбира се, че е приятно, когато трудът ти бъде разпознат. Но ми се струва опасно, когато признанието започне да измества самото любопитство към работата. Особено в нашия контекст, където наградите по-скоро имат символична стойност, отколкото реално да променят пътя ти.

За мен по-важно е друго — възможността да работиш с хора, които те предизвикват, върху текстове, които имат смисъл за теб. И в крайна сметка ми се струва, че най-голямата награда е да успееш да оставиш нещо у зрителя. Нещо, което да продължи да живее в него и след края на спектакъла или прожекцията.

Аз самата, когато ходя на кино или театър, много рядко се интересувам дали даден филм или спектакъл е бил награждаван. По-важно ми е дали е успял да ме разтърси, да ме докосне, да ме промени с нещо или да ме накара да погледна на дадена ситуация по друг начин. 

Поглеждаме към екрана. Казваш, че в сериала „Вяра, надежда и любов“ се тестват човешките граници. Ти самата какъв тест премина по време на снимките в професионален план?

За мен всяка роля е тест, проверка. Докъде мога да стигна, какво мога да си позволя, от какво ме е страх. Докъде наистина ще си позволя да не знам, ще си позволя ли да рискувам, или ще остана в орбитата на вече познатото — може би дори на собственото си клише, както за себе си, така и за образа. И в този ред на мисли всяко нещо, което правя, се опитвам да го преживявам така, сякаш ми е за първи път. 

Тук, конкретно, трябваше да бръкна в чекмеджета на съзнанието ми, които отдавна не съм отключвала, които ме плашат. Трябваше да се сблъскам с онази част от себе си, която не харесвам. Може би в това се криеше и трудността на моменти. Но в един момент я обикнах и започнах ревностно да я защитавам.

Ходиш ли на театър?

Да.

Какво те вдъхновява извън сцената и екрана?

Животът и смъртта. 

Какво мислиш за разделението между комерсиален, щатен и независим театър?

Това дали един проект е независим или е под шапката на някой театър, в крайна сметка ми се струва второстепенно. Не обичам това разделение и честно казано никога не съм мислила в подобни категории. За мен въпросът не е как и къде е произведен един спектакъл, а дали има мисъл, риск, вътрешна необходимост. Всичко останало е въпрос на механизъм. Иначе много лесно започваме да говорим за елитарно и комерсиално, за престиж и позициониране, а някак забравяме самия театър. Има комерсиални спектакли с истински нерв и „високо артистични“ представления, които не водят никакъв диалог с публиката и остават по-скоро като акт на интелектуално себевглъбяване, отколкото като реален опит.

Какво за теб е халтура?

Не свързвам халтурата с определен жанр. За мен халтурата е отношение към работата — когато водещи са бързият резултат, печалбата и желанието нещото да изглежда ефектно само по себе си, когато липсва вътрешна необходимост. Може да има много смислен комерсиален проект и много високо артистичен спектакъл, който в крайна сметка да се окаже халтура.

В какво вярваш безотказно?

В любовта. Във всичките ѝ измерения и проявления.

За какво мечтаеш?

Да не спирам да мечтая.

 

Фотографи: Георги Вачев, Лилия Йотова, Юлиян Рачков