Моника Митева е един от най-близките хора до мен. Затова няма как да говоря безпристрастно, но всичко по-долу е проверено с времето и закотвено дълбоко.
Тя е вдъхновение през целия ни общ творчески и житейски път. Днес ще ви разкажа за нея и ще ви предложа един наш откровен разговор.
Има артисти, които не говорят за изкуството като професия, а като начин на съществуване — собствен свят, в който смехът, тишината, надеждата, страхът и болката живеят ведно. Мони е особен тип артист, рядко срещан — толкова отдадена на това, което прави, че помита ненужното, „избърсва“ прахта и оставя след себе си чиста повърхност.
С нея завършихме „Актьорство за куклен театър“ в НАТФИЗ. Бяхме в един клас. Случиха ѝ се куп неща по театралния път — стана част от емблематични независими театрални проекти, носители на награди и международно признание. Спектакълът „Карлсон и Дребосъчето“ спечели награда „Икар“ и гостува на едномесечно турне в Япония, последвано от турне в Англия и Шотландия, както и от няколко участия в международни фестивали из Европа. В моноспектакъла ѝ „Момиче за всичко“, вдъхновен от собствения ѝ опит в телевизията и шоубизнеса, тя сама пресъздава над 10 образа.
Днес Моника живее в Мадрид. Далеч е от софийските театри, но не и от убеждението, че изкуството е начинът, по който живееш; че театърът е страст за цял живот; че редът е хармония, а деликатността в отношенията е знак за елегантност — онази елегантност, която създава доверие.
Говорим си за всичко това честно, както винаги досега.
Кога за последно си тръгна от театър, изложба, кино или концерт истински променена?
Нямам спомен, или поне не така категоричен. Мисля, че всяко нещо, което те докосва по някакъв начин, те променя, но някак незабележимо. Сякаш пробужда нещо дълбоко в теб — желание, вдъхновение, мисъл, емоция. Казваш си: „Ехааа, винаги съм искала да изиграя нещо такова“, или „Боже, дали ще участвам някога в нещо такова?“, или „Искам точно така да рисувам“, „Точно това ме мъчеше“, „Каква разтърсваща история!“… Има много примери за това какво те раздвижва и по какъв начин, но дали това те променя завинаги, не мога да кажа.
Скоро гледах един филм на Паоло Сорентино, върху който разсъждавам ежедневно. Гледах и спектакъл на класическа пиеса в Мадрид, който също ме впечатли. Картини на Гоген, които също ме провокираха, книга, която наскоро четох. Все пак май нещата, които ни променят истински, са по-скоро нещата в реалността — нашите трудности, преживявания и хората.
Какво търсиш в изкуството – утеха, въпроси, разтърсване или просто забавление?
Търся емоция и всеки път е различно — може да е утеха, разтърсване или забавление. Важно ми е да разбера историята, психологията на поведението, нещо да е добре разказано, с фантазия, с желание, с болка, с хумор. Нещо, в което да се припозная, да преживея, което да ме грабне с финес, интелект, хрумка, идея.
Мислиш ли, че комерсиалната страна на изкуството пречи на автентичната му стойност?
Не би трябвало да пречи. Мисля, че за всяко нещо си има публика и е въпрос на вътрешна необходимост на зрителя. Може би разсейва малко и пренасища, но аз последните години смятам, че качественото изкуство никога не е било за масата и е нещо елитарно и много лично.
Има ли произведение, което те е накарало да замълчиш за дълго? Или пък да се усмихваш за дълго?
Да, на мен ми се е случвало често. Нещо докосне ли ме, трудно спирам да мисля за него, което ме кара да мълча, а понякога да говоря с часове и различни хора за това.
Например представлението „Онегин“ на руския режисьор Тимофей Кулябин, което гледах на запис преди три или четири години. Някои сцени са ми пред очите, сякаш е нещо, което ми се е случило на мен вчера.
Мога да спомена и няколко филма: „Ван Гог: Пред портите на вечността“, „Учителят“ с Ейдриън Броуди, „Проект „Хейл Мери““, „Помилване“ на Паоло Сорентино, „Една любов“ на испанската режисьорка Изабел Койшет, направен по едноименната книга на Сара Меса.
Какво помниш по-силно – историята или чувството, което ти е останало?
Винаги първоначално ме грабва историята, но сякаш с времето все по-малко мога да разкажа историята и успявам да извикам в съзнанието си оставената емоция. Чувството остава, но пък без историята едва ли би се породило. Взаимно свързани са.
Вярваш ли, че изкуството може да лекува? Ако да, каква е силата му?
Безпрекословно вярвам в това, че изкуството лекува. Силата му е в това, че цери нашите болни и ранени души, спира времето, подмладява, пречиства и ни отговаря на въпроси, които ни мъчат. Сякаш ражда нови клетки в нас, връща ни в спомени, пренася ни през трагедии, кара ни да се смеем, да сбъдваме мечти, да избягаме от реалността, в която сме болни.
Кога за теб една изложба, спектакъл или филм е наистина успешен? С какво мериш успеха въобще?
За мен е много важно произведението да достигне до публиката, да създаде преживяване и да роди емоция. Когато една идея е реализирана добре, с ясна концепция, работа в екип, внимание към детайла и е нещо истинско и споделено, то няма как да не бъде съпреживяно, а това го прави успешно.
Успехът според мен е в това да не спираш да опитваш, да не спираш да търсиш, да си смел, въпреки всички страхове и трудности и най-вече да си честен със себе си.
Случвало ли ти се е да не разбереш произведение, но въпреки това да го обикнеш?
Да, случвало ми се е. Обикновено прекарвам много време в това да си обясня неразбраното и накрая имам ясна представа защо. Някои произведения „бъркат“ в части от нашето съзнание и подсъзнание, които отричаме или мислим, че не съществуват. Както в живота — понякога разбираш след време, а понякога разбираш, че не е било обич.
Кой артист, режисьор, актьор или музикант е променил начина, по който гледаш на света?
Сигурно е банално, но са страшно много и са свързани с различни периоди от живота ми. Чувствителност, интелект, емпатия, усет, упоритост и отдаденост — това са нещата, които най-много ме впечатляват в един актьор, режисьор или музикант.
Като цяло обичам „чешити“ — хора със собствен характер и почерк, малко различни, понякога странни, но истински. Хора, които не се страхуват да бъдат себе си и именно чрез своята особеност успяват да видят и покажат света по начин, по който другите не го виждат или виждат, но се правят, че не съществува.
По-важна ли е красотата или истината в изкуството? Трябва ли изобщо да слагаме нещата в рамки?
Бих се изразила така: важна е истината, поднесена красиво. Не е толкова страшно да има рамка, иначе как ще се зароди желание да излезем от нея?!
Каква е ролята на тишината за теб като зрител?
Без тишина няма шум. Тишината е жизнено необходима, за да се роди истинност. В тихите паузи е това, което наистина искаме да кажем. Там са истинските мисли, страдания, желания, смях, живот.
Кое произведение на изкуството би искала да преживееш отново за първи път?
Това е труден въпрос, защото има много произведения, които бих искала да видя отново, но първото преживяване никога не може да се повтори напълно. Може би точно затова бих избрала произведение, което ме е изненадало истински — такова, за което не съм била подготвена и което ме е накарало за момент да забравя, че гледам произведение на изкуството, а просто да бъда вътре в него.
Бих искала отново да изпитам онова усещане на изненада, любопитство и откритие, без да знам какво следва. Например „La strada“ на Федерико Фелини, Филип Жанти с етюда му „Самоубийството на Пиеро“, Цирк дьо Солей със спектакъла си „Алегрия“, „Хъшове“ на Александър Морфов, „Нещо хубаво, нещо само твое“ на Здрава Каменова и Петя Арнаудова, „В какво се превръщат мечтите“ с Робин Уилямс, „Онегин“ на Кулябин, първото виждане на „Градината на земните удоволствия“ на Йеронимус Бош и т.н.
Какво никога не прощаваш на едно произведение – фалша, скуката или безразличието, а може би безсмислената хумореска?
Всички тези неща ме дразнят, но ако нещо е фалшиво, безсмислено хумористично и направено без много старание, направо ми причинява щети и имам нужда след това от временно отдръпване. С годините някак съм развила усет и инстинктивно отбягвам такова „замърсяване“ на личната ми нагласа към изкуството.
Ако можеше да разговаряш с един творец – жив или не – кого би избрала?
Не мога да се огранича с един, но повечето, с които бих искала да поговоря, не са между живите. 🙂
Като се замисля, не знам искам ли да говоря с тях. Достатъчно ми е да си говоря с произведенията им.
Коя е най-смелата творба, която си виждала, и с какво те разтърси?
Трудно ми е да посоча само една, защото за мен смелостта в изкуството има много лица. Най-смели са произведенията, които не се опитват да се харесат на всяка цена — които си позволяват да бъдат неудобни и уязвими.
Именно това ме разтърсва най-много — когато артистът има смелостта да покаже нещо лично и истинско, без да го изглажда, за да бъде по-приемливо за публиката. Тогава изкуството престава просто да разказва история и започва да те засяга лично.
Ако животът ти беше филм, спектакъл или изложба, какво заглавие би носил?
Може би „Момиче за всичко“ — заглавието на моноспектакъла, който играех. Има нещо самоиронично в това заглавие, но и доста истина. През годините съм била актриса, танцьорка, водеща, асистент-режисьор, координатор, човек зад камерата, човек пред камерата, работила съм във всякакви сфери — на бензиностанция, в кафене, в Data Center… и вероятно още няколко неща, които съм забравила.
Винаги съм се движила между различни светове и роли. А най-хубавото е, че историята още не е свършила.
Сигурно и „Усмивка през сълзи“, защото двете неща някак винаги са ме описвали много добре, както и са ме привличали като теми. Докосват ме неща, които както ме карат да се смея, така и ме хващат за гърлото и ме карат да плача тихо.
Ако имаше властта да свалиш един човек от сцената или екрана завинаги, кой би бил и защо?
Не бих свалила никого завинаги. По-скоро бих свалила от сцената или екрана самодоволството — онова усещане, че артистът вече няма какво да търси, да губи или да открива. За мен изкуството започва да умира, когато човек спре да бъде любопитен и уязвим.
Фотограф: Доли Манева