Разговор със Стефан Иванов.

Стефан Иванов е автор със силно разпознаваема автентичност и чувствителност. В книгите му „Без мен“, „4 секунди лилаво“ и „Списъци“ личното никога не остава само лично — то се превръща в чувствителен разрез на времето, в което живеем. Между литературата и работата му в Театрална работилница Сфумато той продължава да търси онзи внимателен, тих език, който не крещи, а остава. Говорим си за близостта и самотата, за паметта в епохата на непрестанното скролване, за поезията като форма на съпротива и за нуждата от нежност в свят, който все по-рядко си позволявa да забави хода си.

„Без мен“, без кого или без какво не можеш?

Не мога без себе си, колкото и клиширано да звучи, толкова е и вярно. Защото ако се загубя, няма кой да обича близките ми по начина, по който аз ги обичам. И не мога без тези, които обичам, без лицата, гласовете, сутрините и вечерите, в които седим заедно. Можеш да живееш без много неща, без кариера, награди, без успех в смисъла, който му придават социалните мрежи. Но без близостта не може. Тя е единствената валута, която не се обезценява.

Успяваме ли да се наведем и „да изправим паднало стръкче момина сълза“ днес?

Ако искаме, успяваме. Въпросът е, че живеем в култура, която ни казва бързай, оптимизирай, не спирай. Егоцентричната вихрушка е реална, ала не е неизбежна. Всеки от нас може да спре, да се наведе, да изправи стръкчето. Уви, понякога забравяме, че имаме право да забавим и че нежността може да е решение. Политическо, ако щете, решение, защото в свят, който печели от нашето объркване и бързане, тихата грижа е форма на съпротива.

Какво мислиш за смисъла зад думите в живота ни сега?

Реалното се превръща във виртуално и в някакъв момент започваш да се чудиш кое кое е. Социалните мрежи наистина дадоха глас на всеки, което е прекрасно и ужасяващо едновременно. Проблемът не е, че хората говорят повече, а че думите се изхабяват. Обещанията стават хаштагове, докато скролването не спира. А е важно да разговаряме на живо и на живо да се прегръщаме. Прегръдката не може да се копира и не може да се сподели в сторита. Може би затова е толкова ценна.

Работиш в Театрална работилница „Сфумато“ вече доста време. Как ти би коментирал това задълбочено „рисуване на въздуха“?

Работата в „Сфумато“ ми даде и ми дава много и то неща, които не можех да получа никъде другаде. Даде ми място, буквално и метафорично, за събития и представления, за поезия и драматургия. Даде ми смелост, защото когато си в среда, която вярва в бавния, задълбочен процес, преставаш да се страхуваш от провала. Даде ми среща с хора на живо, с актьори, режисьори, зрители и тази среща е нещо, за което никой учебник не може да те подготви. Окуражи ме. Даде ми и научи на още отговорност и грижа. А грижата е може би най-подценяваната творческа практика. Ние рисуваме във въздуха, да, но този въздух е споделен и затова рисунката има значение.

Къде според теб езикът е най-свободен, на сцената или в литературата?

Зависи. Свободата е навсякъде, стига езикът да е дом. На сцената свободата идва от тялото, пространството и непредвиденото и от факта, че нещо може да се случи точно сега и в този момент и никога повече. В литературата свободата е друга и е по-самотна, тиха и безкрайна. Можеш да напишеш изречение, което ще прочете някой след сто години. И двете са дом с различни врати и ключове.

Как се променя ролята на драматурга днес?

Аз обичам да работя колективно по текста, с актьори, режисьори, с целия екип понякога. Има нещо красиво в това думите ти да минат през толкова тела и гласове, преди да стигнат до зрителя. Но обичам и другото и да напиша пиеса, да я дам и да я оставя само на режисьора. Да се доверя. Работил съм с всички варианти и междинни положения и ги ценя. Мисля, че съвременният театър не е срещу автора, а е по-честен в признанието, че текстът е начало, отправна точка. И в тази честност има ново достойнство и признание за драматурга.

Трудно ли е днес да се защити тихият, внимателен език?

Трудно е. Живеем в епоха на категоричността, всеки трябва да има мнение и то веднага и крещящо. Хубаво е да ги има и двете, и зрелището, и тишината. Културата не е или-или. Проблемът е, когато шумът погълне всичко и тихият глас се чува само като слабост. А аз мисля, че в тихия и внимателен език има повече сила, отколкото в десет гръмки прессъобщения с абсолютни и крайни суперлативи. Трябва да намерим баланса и да го пазим. С нежност.

Какво мислиш за тишината?

Тишината е необходимо условие за всичко. За да чуеш себе си и за да чуеш другите. Живеем в свят, в който непрекъснатият шум минава за продуктивност и това превръща мълчанието в празнота. Всъщност е обратното. В тишината се ражда мисълта. В тишината разбираш какво наистина искаш да кажеш. И в театъра, между другото, най-силните моменти са паузите, онези секунди, в които уж не се случва нищо. В тях е сърцевината.

Какво мислиш за конфликта между комерсиален, държавен и независим театър?

Това е част от дефицитната стратегия за култура и за сценичните изкуства у нас. Липсва цялостна визия, адекватно финансиране и дългосрочно мислене. Иначе е хубаво да ги има и трите вида театър. Конфликт всъщност не виждам или поне не би трябвало да го има. Комерсиалният театър прави едно, държавният друго, независимият трето. Проблемът е, когато се правим, че единият е по-ценен от другия. Или когато някои политици решават кой театър заслужава пари, без да са стъпвали на представление от години. Тогава не сме свидетели на конфликт, а на престъпна небрежност.

Как ще коментираш съвременната литературна сцена? Какво четеш?

Чета много и преди четях почти всичко ново, излизащо на български. Но напоследък нямам време и то по най-хубавата причина, предпочитам да оставам повече с почти тригодишния ни син. Всеки ден чета на него и мога да ви кажа, че „Много гладната гъсеница“ е изключителна литература, ако я четеш с правилния човек до теб. Продължавам да водя колонката за литературна критика „На второ четене“ в сайта „Тоест“, което ме държи във форма и ме кара да бъда честен с книгите, които ми минават през ръцете. Съвременната литературна сцена е жива и я гледам с малко по-малко сън в очите.

Ходиш ли на театър и какво гледаш?

Преди бях почти всяка вечер на театър и познавах репертоара на цяла София, имах си любими места в залите. Сега е по-рядко. И наистина искам да съм със сина ни. Може да звучи като оправдание, но всъщност е избор и то избор, от който не се срамувам. Театърът ще е там. Детството не. Когато ходя, ходя избирателно и с по-голямо желание. Може би виждам по-малко, но пък гледам по-внимателно.

Вярваш ли, че поезията може да бъде форма на бунт и съпротива?

Вярвам. И тя е. Поезията е бунт срещу обезценяването на езика и баналността и срещу онова удобно мълчание, в което всички се съгласяваме да не се занимаваме. Едно стихотворение няма да свали правителство, но има потенциала да промени начина, по който някой гледа на себе си. А оттам нататък кой знае. Революциите не започват с манифести. Началото им се поставя с моменти на яснота. Поезията създава такива мигове.

Как изглежда процесът ти на писане?

Смесица между интуиция и дисциплина. Интуицията ми казва кога нещо е живо, как трепти и кога фразата е намерена. Дисциплината ме кара да сядам и да пиша, дори когато нищо не трепва. И двете са нужни. Ако разчиташ само на вдъхновението, ще напишеш три хубави неща годишно. Ако разчиташ само на дисциплината, ще напишеш много, но половината ще са мъртви. Тайната е в онзи момент, когато дисциплината те довежда до бюрото и после интуицията влиза без да почука.

От какво се страхуваме повече днес, от самотата или от несигурната близост?

И от двете. Страхуваме се да останем сами и затова се хвърляме в близости, които не издържат и не траят дълго. И се страхуваме от близостта, защото тя изисква уязвимост, а уязвимостта е нещо, за което никой не ни е подготвил. Живеем в парадокс, защото никога не сме били по-свързани и никога не сме се чувствали по-сами. Може би отговорът не е да избереш едното пред другото, а да имаш зрялостта и силата да приемеш, че самотата и близостта имат цена и цената си заслужава.

Паметта в контекста на живот на скорост и скролване на моменти има ли все още същата стойност?

Напълно. Ако сме честни със себе си. Паметта не е албум със снимки в телефона. Тя е онова, което остава, когато екранът е изключен. Скролваме и понякога забравяме какво сме видели преди пет секунди. Но истинските спомени, мирисът на нечий дом, гласът на някого сутрин, моментът, в който си разбрал нещо за себе си, тези неща не се скролват. Те остават. Трябва да им дадем време да бъдат посети, да пораснат и да цъфнат. Уви, все по-рядко даваме това време на самите себе си.

Какво за теб е халтура?

Трудно ми е да определя точно, но бих казал, че това е някакъв вид пазарна нечестност със зрителите и със самия себе си. Когато знаеш, че можеш по-добре, но решаваш, че и така ще мине. Когато правиш нещо, за да ти се махне от главата. Халтурата не е непременно с лошо качество. Халтурата може най-често да е липса на грижа. А грижата си е творческа практика. Без нея всичко е декор.

В какво вярваш безотказно?

В смисъла и радостта. В прегръдката. В това, че утре може да е по-добре. От нас зависи. Ще се радвам да не се отказваме от тази сила. Вярвам, че хората в повечето случаи искат да бъдат добри. И вярвам в онзи момент в театъра и в живота, когато нещо се случва и всички в залата го усещат едновременно. Онова мълчаливо разпознаване. Има ги тези истински моменти

За какво мечтаеш?

За бавно време с най-близките ми. За сутрини, в които няма закъде да бързаме. За следобеди с книга и с дете, което задава въпроси, на които нямам отговор. И за мир, в най-простия, банален и необходим смисъл на думата. За мир навън и за мир вътре. Знам, че звучи наивно. Но на определена възраст разбираш, че наивността май не е точно слабост. Да мечтаеш за мир в свят, който не ти го предлага, е може би последният истински бунт.

фотограф: Яна Лозева