Разговор с Весела Ножарова за историческата памет, съвременното българско изкуство, свободата и труда зад творческия процес.
Весела Ножарова е изкуствовед, куратор и критик, чийто поглед към съвременното българско изкуство се е превърнал в ефективна мяра за разбирането на неговата стойност. Тя проследява развитието на художествената сцена, работи с едни от най-значимите български автори и защитава идеята, че изкуството не може да бъде отделено от времето, в което се ражда.
В този разговор говорим за историческата памет на изкуството, за свободата и нейните нови ограничения, за периферията и възможността да бъдеш видим, както и за усилията зад творческия процес. Повече търсим въпросите, отколкото окончателните отговори. Защото промените в културния живот се оказват не просто убежище, а един от най-точните начини да разбираме света.
Можем ли да гледаме на изкуството извън историческия контекст, в който възниква?
Лично аз не мога. Учила съм история на изкуството през 90-те – пет години, през които обстойно преминахме през Месопотамия и Египет до началото на XX век. Това ми даде много стабилна основа за разбиране и гледане на изкуството, което никога не съществува само по себе си, извън времето, в което възниква. И сега, когато отида на студио визита при художник, първото, което ме интересува, е да разбера какъв е пътят, по който той е минал, за да стигне до резултата, който виждам. А този път винаги е част от общата културна, социална, политическа и т. н. картина.
Как изглежда днес средата, в която живеем – благоприятна ли е за формиране на нов „край на изкуството“ (по Артър Данто), нови форми, нови норми?
По отношение на изкуството, а и не само, ние живеем във време на крайности, на ексцес, но и във време, в което изкуството добре познава своята социална роля и успешно се самоограничава. От една страна, изглежда, че няма норми, дефинирани стилове, правила и ограничения. От друга, има видими моди, мейнстрийм течения, подражания и повторения. Това е особено видимо у нас, в периферната художествена сцена, която обитаваме.
Има и силно влияние и натиск от страна на капитала, който разполага с възможности да формира цяла инфраструктура от художници, галерии, куратори и дори медии със свои правила, естетика и език, напълно паралелни на художествената среда, която се изгражда в историческа перспектива.
Има ли днес нови неписани правила в изкуството, срещу които авторът трябва да се бунтува?
Като цяло съвременните автори рядко се бунтуват, макар че може би изглежда различно. Съвременният художник е леко потиснат от мисълта, че каквото и да направи, то вече е било правено от някой друг, някъде. Идеята за изключителната неповторимост, която преобръща историята на изкуството, не съществува. По-скоро сега сме в момент на добре канализирано многогласие. Това се вижда най-ясно на големите форуми и биеналета. И все пак личният прочит на света, онзи глас, който идва с уникалността на личността – ако този глас може да бъде изявен чрез изкуството – вече е бунт. Но не е ли било така и по времето на Рембранд?
Живеем в трудно време – как се спасява творческата душа в периоди на катаклизми?
Аз съм много по-прагматична в мисленето си за изкуството. Не вярвам особено в „творческата душа“, вероятно защото, ако вярвах, трябваше да призная и творческата душа на толкова много „неделни художници“, които рисуват от сърце, с четки и пръсти, черпейки от вселенската енергия.
Предпочитам да гледам на работата на художника като на практика, която се развива във времето чрез натрупване и осъзнаване. Това е постоянен работен процес, в който художникът използва таланта си – онази капка божествена сила – като малък, безценен екстракт, който с много труд и постоянство довежда до създаването на изкуство. Ако трябва да отговоря директно на въпроса, смятам, че творческата душа се спасява с работа.
Какво се случва, когато практиките на изкуството се използват за политически цели? Умира ли изкуството в тези случаи според теб?
В исторически контекст, от древността до днес, всяко изкуство е било и продължава да бъде политическо. Но само слабото и бездарно изкуство може да бъде използвано за политически цели и след това да бъде осмяно или забравено.
Интересува ли те силата на изкуството като платформа за осмисляне и обсъждане на идеи, а не за категоризирането им?
Да. Веднъж създадено и показано, изкуството може да бъде осмислено по много и различни начини. Тук не би трябвало да има ограничения.
Как виждаш сцената на съвременното българско изкуство в момента и има ли тя видимо място сред европейските сцени?
И отново – една историческа перспектива. България винаги е била културна периферия, без да влагам в това нещо обидно. Били сме периферия на античната гръцка и елинистическа култура, на византийската култура и така до днес продължаваме да бъдем в географска и културна периферия. Трудно е периферията да бъде център и да придобие видимост. Но българската сцена винаги е имала капацитет да излъчва видими артистични индивидуалности. Такива са Жорж Папазов, Николай Дюлгеров, Кристо, Недко Солаков и други. Възможности винаги има.
Нужно ли е съвременното изкуство да бъде „разчитано“, или може да бъде преживявано и без предварителен контекст?
Съвременното изкуство може и трябва да бъде преживяно, усетено, почувствано, дори изстрадано. Но тъй като е в постоянна връзка с темите и проблемите на съвремието, трябва да можем и да го разчитаме през контекста, в който е мислено.
Какво за теб е халтура?
По отношение на изкуството мисля, че халтурата не съществува. Съществува добро и лошо изкуство – силно и талантливо или слабо и бездарно.
Халтурата е изкуство, което се прави само за пари, но това не му пречи да бъде добро изкуство.
Както доказаха проектите по НФК през последните години, с много пари може да се направи и много слабо изкуство.
В какво вярваш безотказно?
В културата и изкуството, в цивилизацията, която има способността да се руши и да се съзижда отново.
За какво мечтаеш?
За повече време
Фотограф: Боряна Пандова