Какво се случва с актьора, за да изчезне границата между казването на стих и преживяването му? Има ли техники, които помагат, за да не звучи поезията патетично, или е въпрос на структурата на целия спектакъл, драматургично решение и режисура?

Рецитацията, вярвам, е безучастното седене пред един текст. За да се премине тази граница, актьорът трябва да бъде развълнуван от написаното. Следвайки структурата на поезията, актьорът бива въвлечен в рамка на абсолютна свобода, в която съпреживява тази поезия. Разбира се, това са взаимосвързани процеси, а режисурата е основното скеле, което държи един подобен поетичен спектакъл. И като се има предвид, че Маргарита Младенова е изградила спектаклите, в които участвам, нещата се нареждат тамън, както се казва.

Поезията е фина струна. Ти самата прибягваш ли до нея в емоционални етапи от твоя живот? С какво те докосва?

Никога не бях проявявала самоинициативата да чета поезия, но от малка баба ми ми четеше, а за всеки рожден ден ми пишеше стихотворения на поздравителните картички (най-често от български поети), които трепетно четях. Впоследствие, с цялата външна намеса от страна на проф. Младенова и баба ми, поезията стана неизменна част от живота ми и вид убежище в мъчителни мигове. А що се отнася до писането на поезия от моя страна, бих казала: „Какъв е смисълът да пишеш, като нямаш талант? Стига ми да разбирам какво пишат другите.“

Какво ти даде школата на Маргарита Младенова? Има ли нещо, което тя е променила завинаги в начина, по който гледаш на актьора и на сцената?

Всеки човек, имал досег до нея, би казал, че този въпрос може да се сметне за наивен. След като дядо ми прочете книгата на проф. Младенова, ми каза: „Усещам я като човека, когото цял живот съм търсил и чак сега го намерих.“ Съгласявам се с него. И съм благодарна, че я срещнах в толкова ранен етап от моето търсене.

А какво от работата на Иван Добчев усещаш като част от театралния език, с който си израснала в „Сфумато“?

Възхищение и малко страх изпитвам, когато гледам спектаклите на Иван Добчев. Двамата с Маргарита Младенова говорят на един език, но в същото време са много различни. Това, което мога да кажа, е, че намирам за удивително как са се открили като съмишленици. Мисля си, че да имаш някого, с когото да споделяш, е най-голямата опора и помощ, за да продължаваш да отстояваш това, в което вярваш.

Как се пази органиката на сцената, когато всъщност всичко е много прецизно – текст, движение, пауза, поглед, ритъм? Или всъщност играта е цялост, която не делиш на елементи?

Връщам се на свободата в рамка. Прецизността на движението, на изказа, на мястото ти в пространството ти дава такава сигурност, в която артистичният дух и мисълта могат да се развихрят дотам, че да има истинско случване на сцената, което наричаме органика. В началото на репетиционния процес на актьора може да му се струват много разединени всички тези компоненти, но с репетициите всичко се намества и се слива в едно неделимо, което не може едно без друго.

В „Сфумато“ актьорът сякаш трябва постоянно да бъде едновременно много личен и много отворен към общото. Докъде се простира присъствието на актьора или „рисувате въздуха“ умело, дишайки заедно на сцената?

Да бъдеш личност в общност ми се струва като много добре работещ механизъм. Изграждането на групов образ в представленията на „Сфумато“ е основен похват, който допринася за целостта на спектакъла. И обратно на логиката, когато гледаш един групов образ, точно тогава най-силно изпъкват отделните личности.

Има ли нещо особено в това да работиш дълго с едни и същи хора – да започнеш да разпознаваш техния ритъм, мълчание, начин на мислене? Това помага ли на сцената или понякога ви кара да спрете да се изненадвате един от друг?

Не мисля, че мога да твърдя, че съм играла дълго време с едни и същи хора, заради усещането, че времето все не стига. Като се обърна назад, си давам сметка, че с някои хора сме вече от 6 години на сцената заедно, но като че ли тепърва започвам да ги опознавам. Може би защото още сме малки и сега се откриваме какви сме на сцена и затова на всяко представление, във всеки процес те са различни. Разбира се, имам моменти, в които се улисвам и спирам да се изненадвам от случващото се на сцената, но гледам бързо да се върна в „правия път“ и да си кажа: „Абе, Вяра, я се стягай малко!“

Как се съхранява импулсът, че всяко представление се случва за първи път?

То всеки път си е за пръв път, защото си казвам, че не съм същата Вяра от предишното представление. Тоест няма как да играя по същия начин, както миналия път. Започвам да си представям как и другите са различни в този ден, какво носят със себе си днес. Така си представям, че всичко е ново, всички са различни и импулсът си идва съвсем естествено.

Работила си и по „Звукът на стъпките“ на Бекет с Ма̀рия Карилоска. Какво ти даде тази работа и има ли нещо от нея, което остана в теб като актьор?

Най-прелестният процес, който съм имала. И то поради простата причина, че Ма̀рия дойде при мен и ми каза: „Айде!“, а аз изстрелях: „Айде!“ Превърнахме хола у нас в репетиционна и до посред нощите репетирахме двечките. С Ма̀рия се вдъхновявахме взаимно. Когато едната паднеше духом, другата дърпаше. Чувствахме се като една от двойките на Бекет — абсолютно затънали откъм битие, но извисени от неподплатено чувство за смисъл. Този процес, произлязъл от чистото вдъхновение на две актриси без режисьор, ще остане завинаги в сърцето ми като отправна точка, че може всичко да се постигне… особено, ако успееш да откриеш съмишленик като Ма̀рия Карилоска.

Вече започваш да мислиш и като човек, който създава свои театрални идеи – имаш идея за спектакъл по писмата между Мина и Яворов, с която ще работиш с Иван Добчев. Какво те кара да поискаш не просто да участваш в един театрален свят, а да създадеш свой?

Хм, де да знам. Може би неспособността ми да седя на едно място и да чакам нещо да ми се случи. Пък и липсата на интерес към това, което се случва масово по сцените днес. Исках да направя нещо, което мен ме вълнува и ми е интересно, а не да си клатя краката и да мрънкам, че всичко е тъпо. Също и тези писма на Мина толкова много ми харесаха, че не можах да се стърпя да не направя нещо. Но да, най-вече липсата на каквото и да е търпение от моя страна.

Какво търсиш в литературата, когато си кажеш: „Това трябва да стане театър“? Как разбираш, че един текст има сценичен живот?

О, не зная! За пръв път ми се случи с писмата на Мина. Даже се дивя на режисьорските мозъци, които получават видения за това как би изглеждало нещо на сцената само от прочитането на един текст. Аз нищо не знам, просто понякога усещам нещо много силно.

Какво за теб е халтура?

Халтура е, когато артистите не вярват в това, което правят и не са искрени. Някак си, когато гледам нещо много лошо, но актьорите са се отдали на него с цялото си същество, мога да ги разбера и да открия смисъл в това, което правят. А пък другото ми се струва като подигравка заради самата подигравка. Актьорите не играят, защото вярват в нещо, а само за да се подиграят - това е халтура. А никой не заслужава подигравка.

За какво мечтаеш?

Мечтая да го видя този огромен свят. Да пътувам и да играя. Да бъда с моя любим и… да ядем вкусна храна по целия свят. Малко егоцентрично, но то с мечта няма да променя света, трябва и някакво действие.

В какво вярваш безотказно?

Като искаш нещо, просто стани и го направи. Всичко е възможно и то по много по-прост и спонтанен начин, отколкото си го представяме.

Фотографи: Сима Биволарска, Димитър Крумов, Теодора Федя Цанова