Червената шапчица в театър 199 „Валентин Стойчев“ е представление - магия. Постановката е на Румен Гаванозов, драматизация - Мила Коларова, с участието и на двамата.
Деликатността в посланията, безграничната фантазия, кукленото майсторство са ниво, на което бива да бъде представен всеки куклен спектакъл. Корней Чуковски казва, че за децата трябва да се пише толкова добре колкото и за възрастни, но и още повече. Ще перифразирам и ще кажа, че да играеш за деца е толкова трудно, колкото да играеш за възрастни, но и още повече. Няма по-безпогрешна публика от детската. Фалш там няма.
На вашето внимание куклената актриса с множество спектакли зад гърба си и отличия - Мила Коларова.
Нека започнем така: защо родители и деца трябва да гледат Червената шапчица в театър 199?
Основен фокус в спектакъла са взаимоотношенията възрастен-дете. Това до голяма степен дава отговор на въпроса ти. Нашата версия на приказката се върти около проблема с „порастването“ – проблем, който силно вълнува и двете страни в тези взаимоотношения. Играем спектакъла вече 10 години и смея да кажа, че и възрастната, и детската аудитория в залата се забавляват еднакво. Всъщност под повърхността на тази добре позната история сме заложили един по-дълбок пласт, който провокира и вълнува порасналите. Въвлича ги и те престават да бъдат просто придружители на децата си в залата. Стават активни зрители. Децата усещат това, тази споделеност с мама и татко/баба/дядо. Бих била щастлива да знам, че след края на представлението е продължил този разговор между детето и неговия възрастен. Все си мисля, че е добре да слушаме и чуваме малките. Да говорим с тях. Не между другото обаче. Не докато жонглираме с други задачи. Не докато тичаме от точка А към точка Б. Така спокойно, с внимание. Трудно е, признавам.
Мила, живееш в света на кукления театър ценно и отдадено, какво ти дава това?
Дава ми, разбира се, смисъл. Усещането, че правиш нещо важно, което има значение за някой там…Надявам се, че не е илюзорно. Въпреки че, ако трябва да съм честна, не веднъж съм изпадала (и изпадам) в състояние на смислова безтегловност. Защо въобще правя това? Накъде така съм се запътила? Не задоволявам ли просто апетита на егото си? Спомням си много ярко сутринта, в която се събудихме с новината за нападението на Русия срещу Украйна. Пак бях хукнала по някакви театрални задачи. Вървя изтръпнала цялата, насилвам се да вървя и нещо си там да свърша. И защо? В такъв момент, пред лицето на такова събитие, всичко се обезсмисля някак.
Разкажи ни малко повече за създаването на спектакъла “Червената шапчица”!
Преди години Ани Монова, светла ѝ памет, предложи да направим ново заглавие за детския репертоар в театъра. Единственото ѝ условие беше да е класическа приказка. Аз никак не съм фен на „Червената шапчица“. Направо ми беше до гуша от това дъвкано заглавие. Но го приех като провокация. Ще мога ли да надлъжа себе си, викам си. Нещо да се изненадам. С тази нагласа седнах да пиша театрален текст върху приказката. После дойдоха хората. Хората са най-важни. Събрахме се чуден екип. Тук искам да спомена имената на всички въвлечени – Румен Гаванозов (режисьор, в последствие и актьор в спектакъла), Петър Гайдаров и Явор Гигов (също актьори в първоначалния състав, животът ги завлече в други посоки и нямаше как да продължим заедно), Мила Лозанова (художник на кукли и декор), Владо Ковачев (композитор), Станислава Кръстева и Димитър Димитров (сценографите, които изпълниха цялата материална част), Владимир Василев (технически консултант по всякакви въпроси, конструктор и изпълнител на част от декора, също осветление и звук в спектакъла). Получи се. Заобичахме я тази „Червена шапчица“. Хубавото е, че през всичките тези години, спектакълът расте, променя се, забавлява ни. Коментирали сме на няколко пъти дали не е време да го пенсионираме, ама той не дава, дърпа се. Пълни зали.
Има много куклени представления, които се числят към така наречената “халтура” или с други думи казано, некачествен, бърз продукт далеч от стойността и смисъла на театралния език. Какво мислиш за това?
Не на последно място театърът възпитава вкус. Халтурата, смятам, е обида и за публиката, и за този, който я прави. Често това е начин да изкараш някой лев обаче. И се навиваш. Не е готино, но го правиш. И тук идва въпросът за критерия. Трябва да си наясно кое е халтура. Често и колеги, и публика биват в заблуждение. Тогава е страшно.
Как ти се струва идеята да играеш в мол? Прости ми за директния въпрос?
Играла съм. Ужасно е. Било ме е много срам.
Какво би посъветвала родителите, за да може децата им да достигнат до благостта, въображението и ценността на кукленото изкуство?
Не бих искала да огранича отговора си само в кукленото изкуство. То и не може. Простичко е всъщност. Мисля, че родителят трябва просто да отваря врати – книги, рисуване, музика, театър, кино…Отваряш вратата пред детето и притихваш. Оставяш го да влезе, да се огледа, ослуша, да напълни сетивата. И споделяш момента. Това е важно. Споделяш дали в тишина или в разговор…там сте заедно. До един момент сме като скачени съдове с децата си. Тази взаимност е чудо, но е и крехка. Търпение трябва и обич. Отворят ли се вратите веднъж, всичко тръгва. Той, човешкият дух, знае как нататък…
Чувството за хумор е водещо при куклените артисти! Как те спасява то във все по-мрачната действителност?
Ами не ме спасява. Докато работим и се забавляваме, всичко е ок. Ведро е, хилим се на глупости. После, като ме пусне адреналинът, се прибирам и постепенно се смачквам. Мисля, че човешкият ни свят се сгромолясва. Понягога се хващам в мазохистичната надежда това да се случи по-бързо. Освен това осъзнавам колко е нелеп е тоя балон, дето си го създавам. Дава едно измамно усещане за спокойствие. Пък и по принцип обичам своя личен вътрешен мрак. Това не е добре.
За какво мечтаеш, Мила?
Май се намечтах за този живот. Сега се уча да присъствам цялата тук и сега, без много да гледам в бъдещето. Да се насладя на момента.
Какво мислиш за театралната куклена и драматична сцена в България в момента?
Повече смелост трябва и по-малко мрънкане. Това мисля. Радвам се на всеки опит на колеги да създават със сърце, така разпищолено, извън коловоза, без страх от грешки и провал. Да бъдат непослушни. Незвисимите ни творци в този смисъл проявяват голям инат. Браво!
Какво казваш на детето си, когато искаш да му дадеш кураж?
И на моя син, и на децата, с които работя, се опитвам да кажа, че всичко се движи. И именно в това редуване и вплитане на лошо и добро, на падане и ставане, на болка и щастие е чудото на живота. Понякога просто трябва да млъкнеш отвътре, да се отдръпнеш малко, да си починеш и нещата просветват. Продължаваш напред. Да говорят със себе си. Това помага.
Как даваш на себе си кураж?
Баща ми има един много хубав израз – „Сложи си го на шапката!“. Тоест като си изправен пред трудна ситуация или някакво изпитание, да не се вторачваш в проблема и да се парализираш от идващото, а „да си го сложиш на шапката“, да се освободиш с други думи. Тогава идват най добрите решения или просто всичко се случва както трябва от само себе си. Дълбоко в мен започва да живее разбирането, че нищо не е на всяка цена, нищо няма чак пък толкова съдбоносно значение и нашата инфантилна понякога сериозност и амбиция са просто смешни в лицето на необятния свят. Тази мисъл ме кара да се чувствам свободна.
Върху какво работиш в момента? Разкажи ни!
Започвам репетиции на „Братята с лъвски сърца“ с режисьор Марий Росен в Столичен куклен театър. Вълнувам се.
фотограф: Гергана Дамянова