Алиса Атанасова обича да пътува - всякак. С времето казва, че убежденията стават по-малко за сметка на хипотезите , не слага етикети, не прибързва с осъждания и изводи, но така или иначе вярва в първата крачка. По пътя тя най-вече цени срещите с хората и техните история.
След обещаващата си актьорска кариера тук, загърбва театралната сцена за миг и се отправя в нова посока. Любовта я повежда в Берлин, където днес живее и проправя нови пътеки.
Говорим си за цветовете на града, за обичното й семейство, за предизвикателства и мечти, за изкуство и музика и въобще за всичко онова, което ни кара да продължаваме напред.
Здравей, Алиса! Сякаш с името ти родителите са те нарекли да търсиш свободата си, да ловиш чудесата на света и да градиш свои малки приключенски лабиринти. Дълъг ли е пътят към себепознанието и можем ли да го обозначим изобщо с начало и край?
Спокойно бих сложила знак за равенство между “себепознание” и “живот”. Краят на себепознанието за мен ще дойде с края на живота. Но това става са моите си съзнателни усилия и готовност да откривам нови неща за себе си, в зависимост от житейските ситуации, в които се намирам.
Обичаш да танцуваш? И танцът на любовта те отвежда в Берлин. Бързо ли взе решението да оставиш всичко тук и отново да поемеш на път?
Да, отдавна бях готова за промяна и тя дойде в лицето на Макс. Не съм се колебала, и макар решението да не беше кардинално отначало, бързо се превърна в такова.
Разкажи ни за цветовете на Берлин! Какъв е цветът на артистичен Берлин?
В Берлин има от всичко и по много, няма начин да обхванеш и осмислиш всичко, което се случва в града. Тук всичко може да е “артистична проява” и е въпрос на лично усещане дали ще я възприемаш като такава. Ако говорим за цветове, хората тук са цветът.
Много обичаш да ходиш на концерти? Правиш ли го сега там? Откриваш ли нови групи, нова музика? Как звучи този град?
Не ходя толкова често, колко ми се иска. Берлин е раят за техно и хаус музиката, казват, но аз така и не се научих да я харесвам и не се възползвам от това богатстово на града. Но открих нова музика по естествен път през хората, които срещнах. Повтарям се, може би, но за мен градът не съществува като отделна единица, той е хората, които го обживяват.
Какво те впечатлява най-много от шума на този град. Всеки град трепти със своя честота. Как резонира Берлинското темпо в теб?
Бих започнала оттам, че това не е монолитен град, за който мога да кажа “ето така звучи”. Берлин е огромен, всеки “квартал” живее своя живот, а не гравитира около “центъра”, което прави всеки от тях да се усеща като отделна единица. Атмосферата, хората, звуците, музиката са различни във всеки от тях. В този контекст, бих казала, че звучи както бих си представила, че звучи Вавилонската кула в не много натоварен ден. Мисля, че най-много ми харесва, че лесно мога да избягам от шума и да сменя атмосферата, без да трябва да напускам града. А за темпото… като изключим няколко туристически локации, не се усеща забързано ежедневие. (като в Лондон например)
Знаем, че извървя Пътя - Камино де Сантяго. Казваш, че свързваш пътя с историите на хората, които срещаш по него. Кое е най-яркото, което помниш от това приключение?
Това беше преди 11 години, спомените ми не са вече толкова ярки, а тези, които са, са прекалено лични за споделяне. Като цяло “приключението” за мен, отвъд физическите предизвикателства, се състоеше в срещата със самата себе си извън света, към който принадлежа и който ме е определял дотогава. В оставането сама за известно време и изправянето лице в лице с тези неща в мен, които иначе лесно мога да изтласкам настрани, защото съм “много заета”. Също - да се огледам в очите на хора, за които съм просто “Човек на пътя”, без биография.
Защо избра да си сама по този път? И каква за теб е разликата между самота и уединеност?
Човек може да е самотен и без да се е уединил. Аз не бях изпитвала дотогава болезнено чувство на самота, не го изпитах и по пътя. Беше ми важно обаче да остана насаме със себе си, в предизвикателни условия. Сякаш, за да се убедя, че мога да разчитам на себе си. Не знам дали тогава това беше съзнателно решение, сега със сигурност знам, че съм имала нужда да си “доказвам” неща “пред самата себе си”. Ако утре тръгна пак, мисля, че няма да ида сама. Повече си имам доверие, може би.
Обичаш поезия. Имаше шанса да изиграеш Петя Дубарова в “Петя на моята Петя”, макар филма да не е чисто биографичен. Какво те вълнува в поезията?
Добрата поезията вълнува с красота на мисълта, успяла да облече в думи необяснимите неща. Мисля, че след музиката и театъра, поезията е третото нещо, през което можеш да се почувстваш едно с останалата част от човечеството.Четейки поезия рязко ставаш по-малко сам, приобщен си към големите чувства и емоции на Човека, отвъд бита и конкретиката, отвъд “историята” и “обстоятелствата”.
Как би звучало едно кратко двустишие за майчинството? Или ако не, кои са първите две думи, които ти хрумват, когато чуеш думата майка и рожба?
Уважавам поезията прекалено много, за да стихоплетствам, а “рожба” е дума, която мисля никога не съм използвала без да вложа иронична нотка.. 🙂 Но да кажем, “майка и дете”? Всяка майка има своята различна история, а сякаш всичко, казана по темата се превръща в клише. Има от всичко в майчинството, но за мен е неочакваното откритие, че има забавление, лекота и удоволствие в него, че с детето ми се смея повече, отколкото съм можела да си представя, че ще се.
Липсва ли ти актьорството, Алиса?
Липсва ми театъра.
Разкажи ни с какво се занимаваш сега. Какво те вълнува? Какво те предизвиква?
В последната година и половина се занимавах с много предизвикателна работа, в която ми бяха възложени отговорности, за които не знаех, че съм готова. Работих като Product Designer в много интензивна среда, на така наречената Берлинска “Start up сцена”. В момента си взимам почивка оттам, за да си възстановя батериите и да се върна към дейности, по-близки до душевността ми.
Кой е следващият път, по който искаш да поемеш? Имаш ли някаква конкретна цел или сега много по-важно е семейството ти да е добре и нещата да вървят със своя естествен ход?
Моят път винаги е гравитирал около “приноса”, нещата, които правят живота ми пълнценен и смислен, са тези, за които усещам, че съм “дала” нещо на средата и хората около себе си. В този смисъл, да, в последните 3 години, центърът на това “даване” беше главно домът ми и малкият човек, за който се опитвам да осигуря добър живот (колкото и мога неща “добър” би могъл да значи). Ако имам конкретна цел за следващите месеци и години, то е да се завърна към изкуството като към приятел, с който сме се поотдалечили и да намеря начин да споделя с повече хора нещата, които научих в годините, прекарани в Берлин.
Какво за теб е свободата?
Слава богу, живея в място и време, в което “външната” свободата е до голяма степен извоювана (но все така крехка) и за мен е останало да намеря начин да се поддържам вътрешното усещане за свобода и независимост, за това, че “всичко зависи от мен”. В някои дни това е по-трудно упражнение, защото съм човек, който свързва свободата с отговорностите, които идват с нея и често мисля повече за тях, отколкото за лекотата.
Какво мислиш за артистичната сцена в България. Интересуваш ли се? Може ли да направиш някакво сравнение с Берлин?
Интересувам се, разбира се, и се опитвам да следя какво се случва в България. Аз съм в София горе-долу на всеки 2.5 месеца - гледам представления, както и почти всеки нов филм или сериал. Но разбира се, погледът ми е много по-ограничен от преди, както и гледната ми точка е повлияна от много субективни фактори, включително носталгия и неочаквано силна привързаност към България :)) Мисля, че точно както например в Берлин има безмерно много и разнообразни неща, така и в София има смели, вълнуващи представления, но и много неща, които не бих препоръчала на приятели. Относно смелостта и размаха бих казала, че ги има и на двете места, но се корени в различен културен, исторически и геополитически контекст. Темите са много различни, в Берлин изкуството е много по-социално и политически ангажирано.
Живеем в трудни времена. До каква степен това те разклаща? Или не си позволяваш да нахлуват мрачни глобални мисли в твоя личен свят?
Нахлуват с пълна сила ежедневно и полагам съзнателни усилия да не завладяват дните и нощите ми. Притеснява ме какво се случва със света ни и си давам сметка, че е огромна привилегия, че съм живяла в мир досега. Когато новинарският поток ме залее се опитвам да погледна към нещата върху които имам контрол и да се концентрирам върху малкия кръг на влияние. Но случващото се определено ме разклаща повече отколкото хората в обкръжението ми.
Какво пожелаваш на детето си, Алиса?
Да има “лукса” да продължи да живее в мир и на планета, която сме успяли да не съсипем необратимо. За другото аз ще опитам да се погрижа.
Какво пожелаваш на себе си?
Силата да бъда Алиса, която харесвам и спокойствието, че съм нея, дори когато не я виждам.
Фотографии: Puria Safary, Stefan Klüter, Mirela Bauer, Jo Neander