Новата пиеса на Яна Борисова – „Наполетано“, под режисурата на Димитър Коцев – Шошо и участието на Петър Антонов и Юлиян Вергов, ще може да видите на 2 юли, 19.30 ч. в Theatro oтсам канала. Срещата между двамата герои разказва по емоционален начин за копнежа към свобода, живот и любов, които в същността си са едно. Яна Борисова ни води с изключителен финес, интелигентен хумор и истинност на героите си през свят на споделеност, грижа и блян към търсенето на смисъл. Той може да бъде намерен единствено в шанса да бъдем щастливи!
На Вашето внимание – Яна Борисова.
Здравей, Яна! Да започнем така. Писането – спасение ли е или необходимост без която не можеш?
Писането е страшно много неща, ако не се прави насила. Спасение, лечение, необходимост, живеене и начин да се справиш с непосилността на битието. Аз го наричам „състояние на духа“ и мисля, че пишейки можеш да бъдеш свободен, искрен и да говориш за това, което те вълнува, по начин, който често е невъзможен в реалността.
Въведи ни малко в света на фантазиите ти. Кой е най-големият ти вдъхновител?
Вдъхновението идва и си отива, когато си иска и откъдето си иска. Няма конкретно място или момент. И може би в това му е най-хубавото. Появява се неочаквано и прилича на влюбване. Всеки артист знае, че вдъхновението може да си тръгне рязко, затова е важно да се възползваш от присъствието му. Фантазията от своя страна няма нужда от вдъхновение. Или я имаш, или я нямаш. Или е дар, или я отглеждаш. Тя е независима и е едно от най-гениалните подаръци, които човекът е получил, заедно с другото. Фантазията е начин да довършваш реалността, да бягаш от нея в друга такава, която ти е по-интересна. Фантазията е абсолютно чудо – понякога за добро, понякога за лошо.
Играеш с думите толкова леко, сякаш си дете с морския пясък… Колко е тежината на думите?
Ако са написани или изречени от сцена, тежестта им е голяма и понякога безценна. В разговорната реч се оказа, че думите много отдавна се ползват безотговорно и така се и възприемат.
Казват, че с думите трябва да се внимава. Понякога режат като с трион и после боли. Какво мислиш за това?
Думите са единственото средство да бъдеш разбран, затова е добре да се използват правилно и внимателно, дори когато се шегуваш.
А какво може да излекува нежно поднесената блага дума?
Зависи от кого, но може всичко.
Основна тема в текстовете ти е любовта. На чии криле политаме при „срещата“ ни с любовта?
В повечето случаи – на собствените си криле. Любовта е чудо. Това е моята голяма страст, моята голяма тема като автор, която винаги ще следвам, а тя винаги ще ми предстои. А всеки път, когато някой ме попита: „Какво е любовта и защо се случва?“ – отговарям: „Нямам никаква представа.“ Нещото, което със сигурност разбрах, е: дръжте се уважително към любовта. Никога не я подценявайте и не й се подигравайте. Не се дръжте снизходително към нея, защото тя е едно от най-силните оръжия и лекарства едновременно!
Разкажи ни малко повече за героите на твоите пиеси. Колко дълго живеят в ума ти, преди да полетят на сцената?
Персонажите в драматургията се появяват по различни причини и при различни обстоятелства. Много често приличат на някого, когото познаваш, или на такъв, който би искал да срещнеш. Моите герои приличат на мен, независимо от пола им. Те носят всички дефекти на нормалните хора. Не са съвършени, просто говорят повече и по-свободно.
Вчера мина предпремиерата на „Наполетано“ – дълбок и трогателен текст. Как се стигна до него?
Бях в Неапол с мои приятели. Видях град, който се превърна в свят, за който имах нужда да разкажа. Видях, че независимо от бедността или проблемите, италианците имат способността да се наслаждават на живота и да са благодарни за това, което имат. Ние винаги копнеем по това, което нямаме. От друга страна, изпитвам огромна емпатия към хората, които са принудени да живеят на улицата, под нивото на очите. Исках да разкажа и за тях. От трета страна, актьорите, с които исках да работя (Петър Антонов и Юлиан Вергов), ме вдъхновиха и предизвикаха да напиша „мъжка“ пиеса и да се разходя в друг непознат за мен свят, който се оказа изключително интересен. И всичко това се натрупа в душата ми и се изля в един от може би най-интересните и вълнуващи текстове, които съм писала досега.
Под нивото на очите ни остава пространство, в което ни е страх да погледнем. От какво се страхуваме там долу?
От вината, която бихме могли да изпитаме, и нежеланието да видим един от фасетите на живеенето, който ни отблъсква. Затова се правим, че го няма.
А какво има над нивото на очите ни?
Копнежи.
За какво мечтаеш, Яна?
Да се науча да съм безусловно щастлива.
Какво пожелаваш на героите си?
Да вълнуват, да помагат и да отключват емоционални процеси, които да променят животи.
А какво пожелаваш на нас?
Да изберете да бъдете щастливи, а не нещастни.
Фотограф Миряна Сливенска