„..Това е халтурата за мен, спектакли, които не са творчески процеси, а са създадени за едните кинти и  смешки,  фалшивото кънти на кухо.“

Борис Георгиев е актьор, лицето на легендарния Арт хостел, сценограф, лицето на Sofia Green Gallery и още много. В един от най-откровените разговори, които съм водила, Борис разказва за пътя си, смелостта да казваш истината, желанието да останеш в България, за да си тук и да твориш в родината си. Говорим си за всичко актуално, за проблемите на театралната сцена, обществото, личните мечти и важността да обичаш това, с което се захващаш.

Да започнем така. Ще те върна доста назад. Посещавахме една и съща театрална студия при нашия любим учител Бончо Урумов. Той ни зарази с театралния наркотик и същевременно ни пазеше от него. Противоречие нали? Каквато е и актьорската професия… Какво си спомняш за тези времена? Кои думи на Бончо отекват в съзнанието ти първо?

Страхотно е, че ме върна толкова назад и хубавите спомени от времената в театралната студия. Като цяло за мен участието ми там беше съществена промяна, която ме извади от детството и крайния квартал, времена, в които нямах представа кой съм и с какво искам да се занимавам. Студията беше едно пробуждане, а Бончо завинаги остана моят истински театрален учител. Всичко, за което ни предупреждаваше се оказа вярно, неща, с които години след това не можех да се примиря. Две неща ми излизат на преден план, едното беше свързано с хигиената на любовните отношения, за които той твърдеше, че не бива да се смесват с професионалните. За жалост не го послушах и част от причините да напусна театър София бяха свързани с последствията от тези отношения, въпреки, че се постарах да бъда напълно коректен с всички замесени. Другото е един цитат, който актьорът Стефан Иванов ми припомни преди години, Бончо беше казал, че с моето изострено чувство за справедливост не съм за тази професия, за която обаче ме подготви блестящо, ето отново противоречие. Никога няма да забравя как минаваше по отсрещния тротоар на ул.Раковски неискащ да споделя тротоара с някои преподаватели, напълно разбираемо за мен днес. Не за друго, а защото още помня предателството на нашия професор, не ми тежи, но си е там…

Влизаш в НАТФИЗ. Имаш сериозно присъствие на сцената. После се отказваш от актьорската професия. Какво те накара да вземеш това решение?

В академията имахме страхотни моменти, срещнахме прекрасни преподаватели и педагози, които предначертаха творческия ни път. Подобна среща, която оказа съществено влияние бе срещата ни с Мила Искренова, която ни научи да се движим в пространството, да танцуваме. С Владо Петков, с който създадохме „Нощта преди горите“. Той ми помогна и вдъхна увереност да създам моноспектакъла „Когато рокът беше млад“ и благодарността ми не може да бъде заличена от времената, в които битуваме днес, разделени от геополитически въпроси. Актьорската професия ми донесе много щастие, много красиви моменти, дори когато напуснах щатното си място и се включих, като свободен артист, в проектите на Куклен театър Сливен, продължавах да изпитвам огромно удоволствие да играя. Там направихме няколко спектакъла, които допълниха страхотните представления, реализирани в театър София, а Бисерка Колевска до днес си остава приятел и съмишленик.
В годините преди да прекъсна рязко актьорската си дейност участвах в представленията на Марион Дърова, за която още тогава знаех, че ще достигне много сериозни висини в изкуството, защото е истински творец, истински артист, който не се ограничава от съществуващите парадигми и концепции. Последното ни представление заедно бе прекъснато от здравословните ми проблеми. Това е причината да спра да играя, аневризма на аортата, която допълни дефектната ми по рождение клапа. Следваше дълъг период на стоене вкъщи, който прекратих с операция, която сам пожелах. Днес вече съм с протеза и се шегувам , че съм кибог. 😊

Междувременно си лицето на Арт хостела. Нашето поколение сякаш израсна с това емблематично място. Какво го правеше толкова привлекателно?

Вероятно да се стигне до това артериално разширение е имал своя принос и Арт хостела, който се превърна в мое ръкотворение. Пространство, което обикнах и пресътворих, докосвайки всеки сантиметър от прекрасната почти 100 годишна къща. За първи път отидох там като студент и ме привлече неистово, обичах мазето и особените артисти, с които се запознах там. Там слушах, как ТКРСТ създаваше албумите на Насекомикс, запознах се с първата дама диджей у нас Мисс Маркулина, както и с много други креативни човешки същества. Когато вече завършил и след години работа за ОЦБ напуснах поради неуважение и неразбирателства просто отидох в хостела и започнах да работя. Не беше леко, поемах 24 часови смени, след които оставах да подобрявам атмосферата, просто, защото имах отношение и обич. Вероятно това е единственият съвет, който бих дал - каквото и да прави човек е необходимо да има обич, да е влюбен в работата си. И така след вложените дълги часове, дни и години там, обичта ми и тази на някои колеги се пренесе в пространството, и то започна да вибрира с обич към хората, които идваха в него. За нещастие личната ми преценка се оказа недостатъчна и поканих в екипа едно момче, колега актьор, които провали всичко и унищожи натрупаната 16 години обич, но така е било писано. Днес спокойно мога да кажа, че всяко зло е за добро, защото пък тази раздяла ме подтикна да продължа с развитието си и да се превърна в артиста, който съм днес.

Да продължим нататък, завършваш сценография в НХА. Как се насочи натам? Какво ти дава този нов поглед към театъра?

Записах магистратура в катедра сценография на Националната Художествена Академия при невероятния проф. Слави Кокалов. В академията срещнах великолепни педагози, учители, за които бях мечтал в НАТФИЗ и които ми предадоха много знание и оставиха дълбока следа в развитието ми. Спокойно мога да заявя, че не съм познавал и малка част от професията си като актьор, преди да се запиша в НХА и да се превърна в сценограф, какъвто съм днес. Като актьор, макар да съм проявявал хюбрис, винаги съм бил по-скоро неуверен, търсещ ролята и работещ по нея дълго след премиерата. Днес вече знам, че така е било правилно, че всеки има свой път през текста и творческата работа не спира след първата среща с публиката, напротив. Научих много други неща, толкова много знание е натрупано в сферата на театралното изкуство, дори безкрайно. Знания, които продължих да обогатявам, защото записах и докторантура, която още не съм защитил, но това предстои пред мен.

Липсва ли ти актьорската професия?

Когато работя над визуалната среда на една постановка понякога ми липсва да изляза и аз на сцената, да поема някой текст, но реално успях да превърна обичта си към играта в обич към спектакъла в неговата цялост. Харесва ми свободата да създавам картината в представлението, костюмите, декора, осветлението. За мен това е свобода, вероятно, защото дълги години съм изпълнявал чуждите желания и насоки, дали на режисьора или сценографа. Сега мога да последвам своето вътрешно усешане за цялото, не толкова вкопчен в личното си превъплъщение. Освен това, мога да изляза от салона, когато ми дойде вповече, да ида до ателиетата или гардероба, като актьор нямаш тази свобода. Когато си работил, както аз, с тежки режисьори, които обичат да изтискват изпълнителите, да проникват в дълбините, цениш спокойствието, което имат авторите. Да, разбира се, актьорът също е съавтор, поне при някои режисьори, но ако погледнем историята на театралното изкуство ще отбележим значимата роля на сценографите, тяхната съществена намеса във визионерските, развиващите театралното изкуство проекти. Вероятно съм намерил мястото си в изкуството на превъплъщението, поне така се надявам, вече реализирах 5 свои сценографски проекта и се надявам да продължа напред. Последната ми работа беше в Русенския Драматичен театър, където с Недялко Делчев реализирахме „Опит за летене“ на Радичков. Страхотен процес с Недялко, покана, която ме изненада, но вдъхнови по нов начин и чийто резултат се получи наистина приятен. Недялко е бижу!

Какво мислиш за театралната ситуация в България в момента? Ходиш ли на театър?

Честно казано не мисля много положителни неща за театралната ни действителност. Разбира се има невероятни спектакли, страхотни изпълнения, които все повече напомнят големите световни проекти, но като цяло ми е много мъчно за този потънал в провинцилността си театър. Нямам само предвид провинциалните театри, в София също се създават безсмислени неща. Като актьор мечтаех да участвам в представления, които са част от изкуството, после видях, какво е да си щатен и да не искаш да те разпределят. Ситуацията е съществено объркана. От една страна запазихме социалистическата система на щатовете и държавните театри, от друга ги вписахме в някаква пазарна икономика, която изроди средата докарвайки я до халтура, до създаване заради самото създаване, до бълване на ишлеме, което не носи нищо на изпълнителите. Често дори и на публиката, която смятам, че трябва да се възпитава, да се създава и формира.

Какво за теб е халтура? И къде се случва в момента тя?

Съществуващата система възпитава простотията, бепардонността и пошлостта. Правят мечкарски спектакли единствено за да пълнят салони с глупости, къде остана мисията, къде отиде възпитанието? Масово се създават едни и същи спектакли, които умират за 5-6 изигравания, това според мен изхабява изпълнителите, унищожава творческата им природа. Смятам, че не е толкова сложно да се организира адекватна система, която да подпомага създаването на театрални представления, които да имат дълъг живот и то по простата причина, че слава богу театралната мрежа е все още жива, театрите съществуват и е въпрос на неголямо усилие да свържеш цялата мрежа в единен организъм. Примерно Ямболският театър излиза с премиера, която след изиграването си в града започва да обикаля програмирано из театрите в страната, достатъчно са, за да може хем публиката да се срещне с това произведение, да бъде празник, както за тях, така и за актьорите, хем да достигне ниво на художествено изпълнение недостижимо при изиграване веднъж в месеца. Инак държавата влага някакви хиляди левове в представления, които се изиграват най-много 5-6 пъти и след това умират, но цялото творчество, на режисьора, на актьорите, на сценографа и службите загива. Или пък се правят чисто визуални представления, за които има място, но покрай тях, трябва да се създават и дълбоки неща, смислени. Страшно много енергия и пари се хвърлят на вятъра, а би могло да е различно, наистина смислено. Така няма да печелят публика само спектакли с лица от малкия екран, театрите ще имат разнообразие, ще имат смисъл да създават хубави спектакли, истински. А какво ли би било ако представленията пътуваха извън България… ще ви дам пример, Сливенският Куклен Театър е ежегоден гост на театрите в Хърватска, Босна, Турция и други държави. Значи е възможно, нали? 😊
Що се отнася до ходенето на театър, като сценограф е хубаво да гледам колкото може повече спектакли, аз обаче съм обременен от актьорските си години и съм много трудна публика. Гледам разбира се, но най-вече, когато съм извън София, тогава имам възможност да ида на театър, инак съм основно с прекрасните си деца или работя и не ми остава много време за гледане. Пък и наистина нямам сили да гледам всичко, както, когато бяхме в студията или като студенти. Наистина нямам сили за представления направени без вдъхновение или истинска идея. Камо ли за халтурни глупости, направени само за да се изкара някой лев.. това е халтурата за мен, спектакли, които не са творчески процеси, а са създадени за едните кинти и смешки, фалшивото кънти на кухо. За мен просто изкуството на театъра е сериозна работа и както ме е учил Урумов имам сериозно отношение, към него, това не изклюва комедийния жанр, разбира се. 😊

Ако погледнем метафорично, къде е халтурата в отношенията ни, фалшът?

Ако трябва да търсим халтурата в човешките отношения, лесно ще я намерим, но за мен тя е породена от обществото, в което живеем. Пълно е с фалш, с несериозно отношение и псевдарщина. От политиката, която има основната вина, до най-елементарната служба от държавния апарат. Тенденция, която беше силна едно време, но не изчезна с промените, а се засили. Сякаш приказката, „недей да работиш толкова, че и от нас ще искат да работим толкова“ е напълно валидна. Вместо да се цени квалификацията, да се ценят хората, които знаят, могат и са работливи, се подкрепят неможачите. Пълно е с хора, които се намират не там, където трябва да са, за да са най-полезни. Системата предпочита и поощрява слагачите, не тези, които казват истината, не тези, които могат, а тези, които са удобни. Конформизмът е на първо място, така беше и преди, и ето къде ни доведе. Държава хаос, в която един километър магистрала струва 50 милиона, държава, в която е пълно със скъпи коли.. защото ценностната система е такава. Дори в Германия и Италия няма толкова луксозни автомобили на глава от населението, колкото у нас. Такива ми ти работи. Но после се чудим, защо никой не спазва правилата за движение, защо армията и службите ни са пробити, защо политиците си менят мнението от сутринта до вечерта.

Активен си в гражданските си позиции. Имаш будно и явно изразено мнение. Какво те кара да бъдеш с толкова ясна и гласна позиция?

Това всъщност е проблемът, който не ми дава мира, това е причината да съм активен и с ясна позиция. Често през годините съм заемал крайни позиции и вероятно понякога не съм бил прав, но винаги съм бил честен и се опитвам да чувам гледните точки, да чувам фактите. Едно от нещата, които ненавиждам е подмолността, а лицемерието ме отвращава. Тук отново стигаме до фалша на хората. Когато бях в хостела имах много приятели, но когато излязох от операционната се оказа, че са останали много малко, истинските, които можех да преброя на едната си ръка. Тях почитам и те знаят, че винаги ще съм до тях. Това е оздравително, подобен катарзис е полезен, стига човек да има силата да се изправи, да продължи напред по пътя си. Е излиза, че съм успял да стана отново. 😊

Мислиш ли, че мнението изразено в социалните мрежи би могло да промени нещо?

Активен съм в социалните мрежи защото вярвам, че не трябва да се мълчи, защото премълчаното е вредно, защото намирам, че трябва да се борим с пропагандата и хибридната война на агресорите. Времето ни е такова, че наистина трябва да заявим позицията си ясно и отчетливо, защото иначе излиза, че дългогодишно промиване на мозъци е сработило. Десетилетия учиха българите на лъжи, възпитаваха ни в робска благодарност, но реално ние всичко сме си платили, всичко изработили. Да, историята на България показва, коя е силата, която ни е тъпкала и унищожавала. Не случайно нашите възрожденци са били изключително твърди към влиянието на Изтока, на тези наши поробители, по Васил Кунчев. Който има очи да чете и акъл да разбира е наясно кои са враговете на родината ни.
През живота си винаги съм бил на страната на онеправданите, на жертвите, на тези, които страдат без да са виновни. Такава е днес ситуацията в Украйна, нападната без причина от агресор далеч по-голям и силен. В Палестина, където за мой ужас, населението е на страната на терористите, хората също страдат, носят греха на политиците си, но не мога да забравя празненствата, които избухнаха при атаката на хмс. И ми е много мъчно и болно за всички невинни, попаднали в този ад. В същото време не проумявам геноцида, именно народ минал през геноцид осъществява геноцид…

Въобще какво ти е мнението за показността, в която живеем. Днес знаем кой с кого си пие кафето и в коя точка на света, но не знаем съседът ни как е, има ли нужда от нещо? Съгласен ли си?

Съгласен съм, за нещастие хората се отчуждиха по много груб начин, трудно е да ги накараш да се замислят, да се загрижат, все по-рядко срещаме емпатията. Аз практикувам положителното отношение към заобикалящата ме среда, поздравявам съседите си, усмихвам им се и дори тези, които са много намръщени след няколко любезни добър ден се променят, следователно има шанс, все още може да спасим взаимоотношенията с непознатите, със съседите. От друга страна виждам прекалено много загрижени за някое котенце хора в интернет, които никога не се грижат за тези в двора, и тук изпъква дозата фалш, която е характерна за нашето битие. Липсата на съпричастност е осезаема, но инак сме много загрижени и отдадени в мрежата, тази фалшива загриженост.. Днес виждаме хора, които веят знамето на България, но си хвърлят фасовете от прозорците на колата, неосъзнавайки, че именно така вредят на родината. Наскоро направих забележка на един колега автомобилист на едно кръстовище, чакахме да светне зелено и му казах точно това, отговорът му беше, че един фас не е проблем, че всички така правели и още малко щеше да излезе да ме бие. Само фактът, че бях с детето, го спря. Но ако всички осъзнаят, че зависи от действията на всеки един от нас, че дори един човек може да направи промяна, че едно засадено дърво променя света, нещата ще се променят, просто рязко ще се получи. В крайна сметка грижата за непознатите е същата тази грижа, която проявяваме към близките ни.
Имал съм щастието да пътувам из Европа, дори пътувах на стоп до Барселона, пътувал съм и из Турция, театърът ми донесе много, както вече споменах. Видял съм достатъчно, за да заключа, че съм гражданин на света и съм либерално настроен към всички различни, независимо дали са етнически, социално или сексуално различни от мен. В същото време съм родолюбец, не патриот или националист, а родолюбец. Обичам родината си въпреки, че днес тези, които се кичат с български знамена и се кълнат в България, често следват чужди интереси. И макар да не ми се иска да смесваме търговията с геополитиката, защото вече си пострадах в личен план заради позицията си, та не ми се иска да пострада и бизнеса ми, но да, обявил съм се твърдо и ясно на страната на правдата и международното законодателство.

Стигаме и до отварянето на Sofia green gallery! Честито! Разкажи ни как се зароди идеята, за концепцията на мястото и какво да очакваме там?

Останах в България, въпреки, че имах възможност на няколко пъти да ида да живея на запад, защото исках да творя тук, да създавам в България, да развивам нашата собствена държава. Вероятно навсякъде бих успял да се впиша, не съм мързелив и умея много неща, с годините се научих наистина на всичко, мога дори къща да построя, въпреки, че съм актьор. И нека не звуча прекалено самохвално, но успях да превърна едно мазе, както го наричаха собствениците му, в чудесна, според другите, галерия. Едно пространство, в което с Алекасандра, моята любима и майка на децата ми, художник график, обединяваме обичта си към изкуството и това към растенията. Вкъщи имаме цяла стая с рафтове пълни с екзотични растения, една не съвсем малка джунгла, от която ни дойде идеята да създадем пространство, обединяващо двете ни големи любови - изкуството и цветята. Имахме различни трудности, както с откриване на подходящото място, така и с финансирането на проекта, защото аз съм с ТЕЛК, а Алекс е в отпуск по майчинство и не ни даваха заем, но с помощта на семействата ни се получи, в този ред на мисли, ако не бяха майка ми, Даниела и татко ми, Георги, никога нямаше да мога да го направя. Да, не сме финансирани от никого, нито Сорос, нито друга институция, сами се справихме. 😊
В галерията сме събрали различни видове екзотични растения като Филодендрони, Алоказии, Сигониуми, Калатеи и Бегонии, Монстери. Наравно с тях се постарахме да осигурим максимално добро осветление и система за окачане на произведенията, които излагаме. Началната ни концепция бе да излагаме основно изкуство свързано с флоралността, с ботаниката, с живия живот, но е възможно да представяме и автори, които да не са ограничени само в тази тематика.
Открихме Sofia Green Gallery (Софийска зелена галерия 😊) с групова изложба на 17 автора обединени от обичта си към природата, 17 различни изразни средства, техники, медии и стилове. Изложбата се казва „Флорална еклектика“ и ще продължи до 06.06.25г. (днес я закрихме, но по-голямата част от произведенията ще останат) В същото време пространството предоставя възможност за творчески ателиета, с които искаме да поканим зрителите да се превърнат в творци, в създатели. Първото ни ателие (уъркшоп) се организира от Тъфринг артиста Петър Пондев, който учи своите гости как да направят стенен килим, картина от вълна и памук. Участниците успяват да завършат картината в рамките на ателието, след което Петър финализира процеса слагайки гръб на произведението. Борис Калайджиев ще води керамично ателие, а Роза Колчагова ще прави работилница с вълна, в която участниците ще правят цветя. Надявам се скоро да мога да обявя още ателиета, разговорите, за които текат в момента, правене на терариуми, бижута, живопис и др. С удоволствие ще посрещнем всички артисти и любители. Добре сте дошли в София Грийн Галери. 😊

Фотографии Ади Янкулова / личен архив